Машината на Парк се намираше в средата на огромна поляна, обрасла с трева и дървовидна папрат, изгърбена, изровена и спускаща се към остър трап. Заоглеждах околността смаян. Каква е тази жилеста лъскава папрат, стърчаща над тревата като медицински скалпели? Какви са тези огромни клони, настръхнали с бледосините си пера? Така ги и определих — пера, макар че между тях сияеха ослепителни бели цветя.
От време на време иззад храстите, обкръжаващи поляната, изникваха мътни облаци, сякаш наблизо работеше безшумна парна машина. „Тропиците!“ — изумих се аз. Спомних си как шефът ме предупреди — където и да попаднеш, ние ще те измъкнем!… Впрочем и Номън ми обеща същото.
Вече без да се крия, се върнах в машината и затворих плътно люка. Някаква зеленикава твар, подобна на жаба, беше успяла да се вмъкне вътре и на кожената седалка бе цъфнало зеленикаво слузесто петно.
Като затварях люка, ми направи впечатление, че капсулата се бе преобърнала и заседнала в края на голяма дупка. Дупката беше подозрително прясна, до половината пълна с вода и толкова грамадна, че човек можеше да се изкъпе в нея. Подобни дупки, сякаш тук се бе окопавало военно поделение, се виждаха чак до сивата горичка и изведнъж се сетих: ами че това сигурно са следи! Следи от огромен звяр, който вероятно броди наоколо. Сякаш в потвърждение на страшните ми подозрения, някъде отдалеч се чу пронизителен вик… Звяр ли крещеше, или човек — не можах да разбера, но като взех „Магнума“ в ръка, рискувах и се мушнах в храстите.
Дебелите ветрила на блестящите листа покриваха клоните на непознатите за мен дървета. Гората скоро свърши. Пред мен се появиха бледи пясъци, които се преливаха в също такава бледа вода на плоско езеро с много скалисти островчета. Някаква мъгла се виеше, фосфоресцирайки, и се стелеше към невидимия хоризонт.
Тревогата ми нарасна — плажът беше утъпкан така, като че ли на него бяха танцували цяло стадо слонове. Танцували са, сякаш обзети от ужас — следите водеха ту към езерото, ту към храстите, следвани навсякъде от гигантски нокти, несъмнено принадлежащи на хищник.
Целият настръхнал, тръгнах покрай гората, като внимателно заобикалях кривите дървета с полепнали по тях гъби и израстъци, от които изтичаше зеленикава гнила слуз.
Където пясъкът беше по-плътен, открих, че хищникът, преследващ стадото на гигантите, е бил двуног! При това от единия му крак липсваше един пръст и дори да го бе загубил в честен бой, това никак не ме успокои.
Белезникава мъгла се разстла върху пясъка. От ниските облаци мигновено се изля призрачен дъжд, плоски мехури зашумяха върху меките и влажни дюни… Не зная защо, но изведнъж си спомних за играчката, която Джой ми подари преди една или две години — зелен игуанодон2 с пъпчива бодлива кожа, с големи зъби и опулени очи, със светкащи като броня пластинки по провисналия му корем… Много се надявах да не срещна сега нещо подобно…
В следващия момент установих, че двуногият хищник, който е гонил стадото по брега, е имал и грамадна опашка — следата по пясъка представляваше цяла бразда, сякаш бяха влачили дърво… „Какво пък — казах си на глас. — Дай ми, господи, сила да скоча на оная страна на морето! Дай ми, господи, сила да разкъсам дебелия хипопотам!…“
Повече не се съмнявах каква машина съм задигнал… Тя — и аз бях възхитен от това! — можеше да преодолява чудовищни пространства!
Веднага в главата ми се появи колкото дивата, толкова и реална мисъл, че машината на Парк може да минава през времето! Ако беше така, аз можеше да съм се озовал във вековете, когато човекът още не е съществувал!
Като гледах спарената природа в душната мъгла, все повече и повече се убеждавах в правотата си. „Машината на Парк се движи по вертикала…“ „Машината на Парк унищожава целия земен транспорт…“ „Машината на Парк е ключ към постигане на абсолютното алиби…“
Търсех противоречия в тези си мисли, но не ги намирах. В края на краищата всички пътуваме във времето. Всички се движим непрекъснато през настоящето в бъдещето. И всеки от нас по един или друг начин е бил в миналото! Друг е въпросът за продължителността на нашите пътувания. Роденият през 1975 година, разбира се, не може да попадне в Итакия по време на Втората световна война, но аз съм бил там! И познавам хора, които са прониквали в миналото много по-дълбоко. За военния лекар Хесъп и Първата световна война не е история. Той е бил там! Така че в същност пътуването във времето е нещо обикновено. Друг е въпросът, че във всеки жив организъм природата е вложила някакъв ограничител — не можем да попаднем в миналото преди деня на раждането си.
2
Игуанодон — грамаден двуног тревопасен динозавър от мезозойската ера. В Белгия са били намерени около тридесет скелета на игуанодони. Бел.пр.