Момчето се върна безшумно във всекидневната, отвори стенния гардероб до входната врата и извади шубата си. Ципът й изтрака в страничната стена на гардероба.
— Коул?
Момчето замръзна намясто с дрехата в ръка.
— Какво, мамо?
— Куфарите са готови. Малко по-уморена съм, отколкото си мислех. Няма да можем да тръгнем до един час, докато не разрешат движението на коли по Кениън Роуд. Мисля малко да полегна.
— Добре ли си?
— Просто ми трябва кратка почивка. Кажи ми, когато стане десет часът. Или ако го видиш да се връща.
Коул стисна още по-здраво бейзболната бухалка.
— Не се тревожи, мамо. Тук съм.
Обзет от ярост, Андрей се втурна през пушека на угасналия от снеговалежа огън. Хората зяпаха суматохата зад гърба му. Втората немска овчарка също беше започнала да ръмжи, момчето плачеше, родителите му и собственикът на кучетата се караха шумно.
Андрей се вряза в стената от зяпачи. Този път не си направи труда да извади мобилния си телефон. Хората можеха да си помислят, че си говори сам, но вече не му пукаше, че ще привлече внимание.
— Мишената изчезна! — извика той в микрофона, скрит под ципа на скиорското му яке.
— Изчезна? — изрева познатият глас в ухото му.
— Тълпата го скри от очите ми! Офейкал е! — Андрей се взираше напрегнато напред, но не забеляза нищо необичайно, никой не блъскаше хората настрани и не тичаше.
Къде си, Пьотър? — помисли си трескаво той.
— Пакетът! — изкрещя паханът. — Всичко зависи от това, дали ще успеем да си го върнем! Вината е твоя! Ти гарантира за него! Увери ме, че мога да му вярвам! Шибаняк такъв, върни ми това, което той открадна!
Андрей настръхна. Никой не можеше да го обижда. Най-ранните му години по улиците на Грозни го бяха научили, че неуважението никога не трябва да се толерира. Ако някой друг, освен пахана, си беше позволил да го нарече…
Като дишаше учестено, той огледа сградите от лявата страна на Кениън Роуд. Те образуваха стена. Но от дясната му страна имаше няколко пешеходни улички между галериите. Това беше единственият път за бягство.
Двамата му помощници дотичаха до него.
— Там! — извика им той, в бързината не можеше да си спомни кодовите им имена. — Михаил, провери първата уличка! Яков, ти виж втората! Аз ще се заема с третата!
Те хукнаха напред, без да обръщат внимание на разтревожените погледи на хората.
Андрей се втурна през сипещия се сняг по третата уличка. На витрината на една галерия примигваха коледни лампички. Той притича покрай отворената й врата и чу как една жена се оплакваше:
— … едва не ме събори! Какво им става на хората? През тази нощ не трябва да бързаме за никъде. Бъдни вечер е, за бога.
Андрей нахълта в някакъв заден двор, където мъж и жена стояха пред примигваща скулптура, изобразяваща елена и шейната на Дядо Коледа. Те изглеждаха ядосани, че е смутил покоя им, сякаш не се случваше за пръв път тази нощ.
— Аз съм от полицията! Оттук да е минавал бягащ мъж?
— Натам! — Жената посочи една тясна улица. — Много ни изплаши.
Той се втурна към уличката. Зад гърба му се разнесоха приглушените стъпки на тичащи хора — Михаил и Яков се присъединяваха към него.
— От другите пресечки няма излаз — уведоми го Михаил.
Огледаха преценяващо улицата. По нея нямаше много движение, защото повечето хора предпочитаха атракциите на Кениън Роуд.
Осланяйки се на уменията, придобити от военното обучение, те се разпръснаха. Андрей застана по средата, като замени 22-калибровата берета с мощния 10-милиметров глок. Тръгна бавно и предпазливо напред, напрягайки очи да види всичко през сипещия се сняг.
Яков каза тихо:
— Има прекалено много отпечатъци от стъпки. Не можем да сме сигурни кои са неговите.
— Все още не можем — промърмори Андрей, като търсеше кървави следи.
— Може да се опита да ни устрои засада — обади се Михаил.
— В такъв случай ще го пипнем — отговори му Андрей. — Така, както сме се раздалечили, няма да успее да ни застреля и тримата, преди да отговорим на стрелбата му. Но аз не се страхувам от засада. Той няма да рискува да изложи детето на опасност, не и докато все още има сили да се опита да ни избяга.
Андрей си бе спомнил нещо, на което го бе научил един войник — един от многобройните любовници на майка му — веднъж, когато ги беше завел на лов. Войникът се бе надявал, че експедицията ще впечатли майка му. Неговото подразделение беше едно от първите, които изпратиха в Афганистан през 1979, и Андрей така и не го видя повече. Но понеже двамата с майка му живееха близо до съветска военна база, скоро войникът беше заменен от много други и те бяха единствените бащи, които бе имал някога.