— И всичко ще бъде постарому?
— Ще те пусна да избягаш. Имаш думата ми.
— Разбира се. — По тежкото дишане на Пьотър се разбираше, че продължава да върви.
— По дяволите, кажи ми защо това дете е толкова важно за теб? Ако си шпионин, защо ще разваляш прикритието си заради него!
— Бъдни вечер е. Предполагам, че ме е обзел празничният дух.
— Ще рискуваш живота си от сантименталност?
— А ти твоя, като ме преследваш?
— Начинът ти на мислене винаги ми е допадал, но като те слушам как звучиш, съмнявам се, че ще има кой знае каква борба.
Андрей стигна до тясна улица, на която следите се смесваха с няколко чифта други стъпки — тук имаше следи и наляво, и надясно.
— Някой идва — предупреди го Яков. Сред снежната пелена вдясно се появиха две двойки, руснаците се принудиха да приберат пистолетите в якетата си.
— Не, грешиш. Чеви Чейс направи най-смешния коледен филм — настоя един от приближаващите се мъже пред спътниците си. — Коледна ваканция.
— Това не беше ли онзи филм, в който Чеви донесе вкъщи елха с катеричка в нея?
— Аха, а кучето му изпи водата в кофичката, където бе сложена елхата. Дървото изсъхна толкова много, че избухна в пламъци.
— И катеричката изгоря? — възмути се една от жените. — Мислиш, че това е смешно?
— Не, скочи на гърба на Чеви — отговори вторият мъж. — Даже не беше истинска, а някаква плюшена играчка, която бяха зашили за пуловера му, но децата и жена му се разпищяха и избягаха, щом я видяха върху него. После самият Чеви се разпищя и избяга, без да си дава сметка, че катерицата е на гърба му. И…
Гласовете заглъхнаха, докато двете двойки се отдалечаваха надолу по улицата. Скоро силуетите им се изгубиха в снежната пелена.
Андрей и спътниците му извадиха пистолетите от якетата си.
— Пьотър? — рече той в микрофона. В отговор чу тежко дишане. — Можем да разрешим този проблем — увери го Андрей. — Просто трябва да проявиш разум.
Пьотър продължаваше да мълчи.
— Много добре. Ще се видим скоро, приятелю. Той превключи предавателя на честотата, която използваше в момента екипът. После го мушна под скиорското си яке и го закачи отново на колана си. Михаил посочи към земята.
— Трябва да побързаме. Скоро всички следи ще бъдат затрупани от снега.
Андрей погледна наляво, където улицата правеше завой обратно към Кениън Роуд.
— Може да се е смесил пак с тълпата — обади се Яков.
— Възможно е — съгласи се Андрей. — Но, изглежда, губи все повече кръв. Може да се страхува, че някой ще забележи кръвта и ще предизвика вълнение сред хората, което ще ни покаже къде се намира. Дали ще рискува да привлече вниманието ни, вместо да се скрие някъде?
Докато обсъждаше възможностите, той погледна надясно, в противоположната на Кениън Роуд посока. Натам водеха малко следи.
— Тръгнете наляво. Проверете тълпата — нареди Андрей на Михаил и Яков. — Аз ще поема в тази посока.
Каган мина през отворената порта и огледа района пред къщата. През усилващия се сняг различи очертанията на пейка и вечнозелен храст вдясно. От лявата му страна пък се извисяваха две голи дървета. Белите им стволове почти не се забелязваха на фона на снега. Той се загледа в централния прозорец, но отново не видя друго движение, освен потрепващата светлина от цепениците в камината.
Изведнъж гледката пред очите му се размаза досущ като танцуващите пламъци.
Заради снега е, замъглява погледа ми — помисли си той.
Краката му бяха премръзнали, както и гърдите му, защото беше смъкнал донякъде ципа на шубата си, за да влиза въздух за бебето.
Побързай — рече си Пол. Той се обърна да затвори портата и да спусне резето, пренебрегвайки болката в раната. Когато насочи отново вниманието си към къщата, очертанията й пак се размазаха пред очите му.
Бебето се раздвижи под шубата. Давайки си сметка, че скоро трябва да се подслони някъде, Каган направи една крачка, после още една. Снегът се усили още повече, а с него и надеждата, че следите му скоро ще бъдат заличени.
Имам доста добри шансове този номер да проработи — каза си той. И все пак не можеше да спре да мисли за емоциите на мъжа, с когото беше разговарял току-що; мъжа, когото беше накарал да вярва, че са приятели; мъжа, който — дори и да се провалеше тази нощ — никога нямаше да спре да го преследва.
Пол се приближи още повече до къщата, но нещо, което видя в снега от лявата страна на входната врата, го накара да се разтревожи, че зрението му наистина се е влошило.
Беше сигурен, че е видял растение. Гъст храст с тъмни листа. Беше го забелязал заради контраста му със снега. Но това бе невъзможно. Как би могъл един храст да израсне в такова време? Още повече, че този, изглежда, имаше цветове — бяха половин дузина, големи и толкова бели, че бяха трудно различими също като стъблата на трепетликите. И все пак беше сигурен, че вижда очертанията им.