Цветя през зимата? Халюцинирам — помисли си Каган. — Това е някаква зрителна измама.
А може би от загубата на кръв ми се привиждат разни неща.
Като се олюляваше, той последва наполовина затрупаните стъпки, които завиваха покрай къщата. Продължавай да вървиш — даде си кураж. — Почти стигнах. Ако успея да се промъкна в бараката или в гаража, ще мога да си почина малко. Да си поема дъх. Да се опитам да спра кървенето.
Премести единия си крак пред другия.
Вътре може да има насмолен брезент или старо одеяло, под което да се мушна. Да се опитам да се стопля. Да се опитам да стопля двама ни — обеща той мълчаливо на бебето. Чувстваше се толкова отговорен за него, колкото не се бе чувствал през живота си за никого другиго. — Мога да те увия в нещо и да те оставя на безопасно място в някой ъгъл. Това ще ми даде шанс да се опитам да ни защитя.
Но каквото и да правиш — примоли му се Пол наум, — само недей да плачеш. Сигурен съм, че си гладно. Ще се опитам да ти потърся нещо за ядене. Не знам как, но ще направя всичко възможно. Моля те, не плачи. Дотук се справи много добре. Направо страхотно. Но има само един начин да бъдеш още по-добро бебе. За бога, моля те, не плачи.
Като трепереше силно, Каган изтръска снега от главата си. Стигна до страничната стена на къщата. Далеч от коледното осветление над предната врата и от лампата на тавана на кухнята, той се спря в сенките, за да даде време на преуморените си очи да се приспособят. Сред шумоленето на падащите от небето снежинки всичко му се струваше по-близко, сякаш светът се свиваше около него.
Внезапно движение разсея илюзията. Една фигура се стрелна към Пол и той нито за миг не се усъмни, че халюцинира отново заради раната — защото фигурата беше на момче, може би дванадесетгодишно, с бейзболна бухалка в ръка. Момчето се канеше да го удари с нея и лицето му, което Пол зърна само за миг, беше изопнато от напрежение.
После фигурата се раздвои пред погледа му. Коленете му се подгънаха.
Свлече се на земята, преди момчето да успее да го удари. Прибели очи и усети, че губи съзнание, но направи всичко възможно да падне на една страна, за да не смаже бебето с тежестта си.
Не плачи — помоли се мълчаливо той. — Каквото и да правиш, само не плачи.
Но този път бебето се разплака. Сблъсъкът на Каган със земята накара пеленачето да нададе вой изпод шубата му. Плачът му се извиси, остър и продължителен, и спря едва когато детето си пое трескаво дъх. После се разнесе отново — плач от безсилие и страх, от болка, глад и отчаяние, събрал в себе си цялата тъга и безнадеждност на света.
— Пол, излагаш всичко на риск с това обаждане. Трябваше да се свържеш с нас по заобиколен начин. Случаят спешен ли е?
— Трябва да ме отзовете. Казахте ми, че няма да продължи толкова дълго. Тази вечер…
— Почти не те чувам.
— Тази вечер, за да докажа лоялността си, ме накараха да…
— Все още не те чувам. Трябва да прекъснеш разговора. Излагаш мисията на опасност.
— Ако не ме отзовете, ще си тръгна.
— Не, ще ги направиш подозрителни. И никога няма да успеем да внедрим друг човек сред тях. Дай ни време да измислим правдоподобна причина за изчезването ти.
— Скоро. Измислете я по-скоро.
— Ще бъдем максимално бързи. Разбери колкото се може повече. Има слухове за пратка пластичен експлозив, която ще бъде внесена тайно през доковете на Джърси. Това е на територията на Малката Одеса. Не може руснаците да не са замесени, ако има контрабанда на „Семтекс“5.
— Само ме върнете вкъщи. За бога, върнете ме вкъщи.
Втора част
Коледната роза
Каган чу приглушените гласове на коледните певци, които пееха Тиха нощ, свята нощ… Беше замаян и минаха няколко минути, докато осъзнае, че тихата музика идва от радио или CD плейър и източникът й не се намира в стаята, на чийто под лежеше по гръб.
Над него се беше надвесила някаква жена, а до нея стоеше момчето, което едва не го цапардоса с бейзболната бухалка. От ярката светлина на лампата над главата му го заболяха очите. Докато се мъчеше отчаяно да се ориентира, Каган зърна блясъка на неръждаема стомана. Готварска печка. Хладилник.
Намирам се в кухня — осъзна той. Направи опит да се изправи, но не му достигнаха силите и се отпусна отново върху това, което усещаше под себе си като тухлен под.
— Ранен сте — каза жената. — Не се опитвайте да се движите.