— Бебето — промълви разтревожено Пол.
И въпреки че беше замаян, се стресна от звученето на гласа си. В продължение на близо година беше говорил толкова много на руски, че английският му беше с акцент. Притесни се, че това ще разтревожи допълнително жената.
— Ето. Държа го в ръцете си — каза тя. Бебето все още беше увито в малко синьо одеяло. Зрението на Каган се проясни достатъчно, за да види, че жената е притиснала пеленачето към гърдите си.
От неговата перспектива таванската лампа светеше през дългата й руса коса и образуваше ореол около главата й. Жената беше около тридесет и пет годишна. Слаба е, даже прекалено слаба — отбеляза Пол, като отчаяно се опитваше да се съсредоточи. Животът му зависеше от това, което би могъл да научи за нея през следващите няколко минути. Беше облечена в червена, разкроена сатенена рокля, сякаш се канеше да ходи на парти, въпреки че тя висеше малко накриво върху раменете й, което го наведе на мисълта, че се е облякла набързо. И имаше нещо странно на лицето й, което жената не искаше Каган да види и затова държеше главата си извърната наляво.
Тя се взираше в пурпурното петно върху левия ръкав на шубата му.
— Защо кървите? — попита го жената. Челото й се сбърчи загрижено. — И защо носехте бебето под шубата? Да не сте претърпели инцидент?
— Загасете лампите.
— Какво?
Каган се помъчи да сведе акцента си до минимум.
— Лампите. Моля ви…
— Дразнят ви очите, така ли?
— Обадете се в полицията — успя да каже той.
— Да. Имате нужда от линейка. — Като притискаше бебето към гърдите си, жената продължи да държи лицето си извърнато наляво, явно смутена от нещо.
Какво не е наред с бузата й? — запита се Пол.
— Само че няма как да се обадя — продължи тя. — Съжалявам. Телефоните са повредени.
Каган се мъчеше да подреди мислите си, от косата му капеше разтопен сняг. Осъзна, че ципът на шубата му е отворен почти докрай. Дрехите му отдолу бяха подгизнали от пот. От тухлите се излъчваше топлина — усещане, което го накара да си помисли, че халюцинира, преди да си спомни какво му беше казало едно пиколо: че хотелът му има подово отопление — гореща вода, течаща в гумени тръби.
— Повредени? — Той си пое дъх. — Телефонните жици са се скъсали от снега?
— Не. Не жиците. Телефоните са… — Жената продължи да държи лицето си извърнато и не довърши изречението.
— Счупени — обади се момчето. Гласът му беше натежал от горчивина. Тялото му беше слабо и имаше почти крехък вид, но това не го беше спряло да атакува Каган с бейзболната бухалка. Беше около дванадесетгодишно, с очила и рошава коса, руса като на майка му. Щом спомена за счупените телефони, то се изчерви.
Бейзболната бухалка — помисли си внезапно Пол. — Все още ли я държи? Но видя с облекчение, че бухалката е подпряна на един шкаф. Недоумяваше защо момчето го беше нападнало, само че нямаше време да задава въпроси.
Все още замаян, той се опита да седне. И се сети за микрофона, който носеше. Жената или момчето можеха да кажат нещо, което да издаде местонахождението му на Андрей. Като се преструваше, че разтрива схванат мускул, той бръкна под шубата си и изключи предавателя. Канеше се да го стори, откакто взе бебето, но едва сега и двете му ръце бяха свободни.
От лявата му страна имаше кухненска мивка, а над нея — малък прозорец.
— Моля ви. — Пол се помъчи да прикрие акцента, който беше придобил, и да изговаря думите като истински американец. — Трябва да спуснете пердето на прозореца. Изгасете лампите.
Бебето се размърда в ръцете на жената, зарита и се разплака отново.
— Направете го — настоя той. — Изгасете лампите.
Жената и момчето отстъпиха назад; явно се притесняваха, че е получил нервно разстройство.
— Нали виждате колко съм слаб, не съм заплаха за вас.
— Заплаха? — Очите на жената се разшириха.
— Едни мъже ме преследват.
— За какво говорите?
— Искат бебето. Трябва да изгасите лампите, за да не ни видят.
— Някакви мъже се опитват да отвлекат това бебе? — На лицето й се изписа шок. Тя притисна още по-силно бебето, сякаш да го защити. Ръкавите на червената й рокля закриха синьото одеяло.
Не трябва да бързам толкова — прецени ситуацията Каган. — Всичко се случва прекалено бързо за нея. Нужно й е малко време да се адаптира.
Той вдиша бавно, задържа дъха си, после издиша, като всеки път броеше до три — техника, която използваше, за да се успокои преди стрелба. Като се стараеше да звучи спокойно, Пол попита:
— Как се казвате?
Жената изглеждаше изненадана от рязката смяна на темата. Тя се поколеба, като продължаваше да държи лицето си извърнато наляво. Бебето проплака в ръцете й и сбръчканото му личице явно я подтикна да му отговори.