— Този мъж ли ви удари? — попита Пол.
Въпросът го изпълни с горчивина. Беше му се налагало да пребива доста хора, за да се докаже пред руската мафия. Паханът често го беше карал да налага с юмруци лицата на жени, да ги удря с коляно в слабините, да ги събаря на пода и да ги рита в краката или в ребрата, за да накара съпрузите, бащите, синовете и братята им да направят това, което иска от тях.
Хората, които контролираха мисията му, бяха възхитени от ефективността, с която подобни действия му бяха осигурили достъп до вътрешния кръг на мафията.
Но Каган беше сънувал кошмари всяка нощ и всяка сутрин се беше будил, изпълнен със срам.
Сега срамът му подсили още повече гнева от стореното с Мередит. От силните емоции адреналинът му се покачи и той усети прилив на сила.
— Ако не ми кажете защо онези мъже искат бебето, двамата с Коул ще извикаме полиция — заплаши го жената.
— Не — рязко се възпротиви Пол. — В никакъв случай не излизайте навън. Опасно е.
Бебето отново стана неспокойно. Личицето му се сбръчка и мъжът се уплаши, че всеки момент ще заплаче отново.
— Не можем да му позволим да вдига шум — каза той. — Гладно е. Трябва да го нахраните и да му смените пелените. Ще го направите ли? Ще помогнете ли на бебето? Направете каквото и да е, само не му позволявайте пак да се разплаче.
Бебето проплака и се притисна в Мередит.
— Коул — каза настойчиво Каган. — Ще помогнеш ли на мен и на майка си? Имате ли стая, която да гледа към предната част на къщата и в която да има телевизор?
Момчето изглеждаше озадачено.
— Моята.
— Отиди там и пусни телевизора. Дръпни пердетата, но остави малка пролука, така че да се вижда блясъкът от телевизионния екран. Трябва да ги накараме да си мислят, че тук всичко е нормално.
Коул се намръщи.
— После отиди във всекидневната и погледни през прозореца. Престори се, че се любуваш на снега — продължи Пол. — Ако видиш някого отвън, не реагирай по никакъв начин. Просто се взирай през прозореца, сякаш чакаш Дядо Коледа.
— Прекалено съм голям, за да вярвам в Дядо Коледа.
— Разбира се. Как можа изобщо да ми хрумне? Очевидно е, че си прекалено голям, за да вярваш в Дядо Коледа. Просто се постарай да заблудиш всеки, който би могъл да те наблюдава. Наслаждавай се на снега. Представи си, че си шпионин. Искаш ли да се научиш да бъдеш таен агент?
— Да не твърдите, че сте такъв? — попита Мередит. В гласа й се прокрадна ужас.
— Да. — Каган се прегърби върху стола, чувстваше се смазан от изтощение. — Господ да ми е на помощ, да, аз съм шпионин.
Андрей следваше отпечатъците от стъпки по уличката, като обръщаше особено внимание на всяка следа, която завиваше към високите до гърдите огради на къщите — вероятно доказателство, че някой се е прибрал у дома.
Или поне аз трябва да си помисля така, нали Пьотър? Кой знае, може би една от тези следи е твоята.
Самотен чифт стъпки водеше към една дворна врата вдясно. Андрей се вгледа през сипещия се сняг в прозореца на всекидневната. До окичената с коледни лампички камина стоеше мъж и държеше лакомство, а един далматинец гледаше търпеливо нагоре към него и чакаше господарят му да го възнагради.
Андрей върна глока в дясната си ръка и мушна лявата в джоба на якето си, за да стопли премръзналите си в тънките ръкавици пръсти. Продължи да върви по следите и да ги оглежда, но полезрението му вече не беше стеснено като на ловец, който всеки момент ще хване плячката си. Сега не изпускаше от очи дърветата и сенките от двете страни на уличката, беше нащрек да не попадне в засада. Преди това, когато Михаил и Яков го пазеха от двете страни, беше сигурен, че Пьотър ще продължи да бяга.
Но сега, когато съм единствена мишена? Пьотър, ще рискуваш ли да ме нападнеш, когато съм сам?
Нещо просветна. Въздухът се изпълни с остра миризма.
Андрей се завъртя, като едва не натисна спусъка на глока, когато зърна сред снежинките да пада нещо горящо. После осъзна, че това е найлонова торба за боклук, надута като балон с горещ въздух. Вътре, върху хиксобразна поставка от балсово дърво, бяха прикрепени няколко горящи свещи. Те бяха нагорещили въздуха в торбата и тя бе полетяла. Но тя нямаше да лети повече. Свещите я бяха подпалили.
Торбата падна на земята, разхвърчаха се искри, пламъците гаснеха, изви се дим.
Андрей реши, че няма да позволи на сюрреалистичната случка да го разсее. Той се завъртя с пистолет в ръка и огледа забулената в сняг обстановка. В съзнанието му се прокраднаха важни въпроси.
Беше ли логично Пьотър да поеме по този път? Ранен? С бебето, за което да се грижи? Тук, далеч от тълпата, той беше безпомощен. Ако припаднеше от загуба на кръв, двамата с бебето щяха да измръзнат до смърт.