Може би греша — помисли си Андрей. — Може би вярва, че има по-добри шансове сред хората на Кениън Роуд. А може би иска аз да си мисля така.
Андрей бръкна в палтото си и превключи радиопредавателя на честотата, която екипът беше използвал в началото на мисията — същата честота, на която беше разговарял по-рано с Пьотър. Надяваше се звукът от дишането да му подскаже дали беглецът все още бе в движение, или бе спрял, за да му устрои засада. Но този път нямаше звук. Само тишина.
Дали не си изключил предавателя, за да не се издадеш къде се намираш? Е, това няма да ти помогне особено. Ще те намеря, приятелю.
Той превключи устройството на новата честота, която използваше екипът. Междувременно не беше спирал нито за миг да оглежда потенциалните скривалища от двете страни на уличката.
С готов за стрелба пистолет Андрей продължи по чезнещите дири.
— Благодаря, че ме покани в дома си, Андрей. За мен е чест да вечерям с жена ти и дъщерите ти.
— Честта е моя, Пьотър. Дължа ти живота си.
— Но ти щеше да направиш същото за мен. Нали затова са приятелите — да си пазят взаимно гърба.
— Да. Да си пазят взаимно гърба. Останалите хора на пахана избягаха. Ти си единственият, който ми помогна да се измъкна от онзи капан. А копелето те наруга, че си се изложил на риск. Той би ме оставил с удоволствие да умра, за да спаси останалите си хора от смърт.
— Труден живот си избрахме.
— Избрахме? Наистина ли вярваш, че сме имали избор, Пьотър?
— Стоим тук, нали?
— Къде другаде би отишъл, без да привлечеш внимание? Вярваш ли, че с фалшивата ти лична карта можеш да бъдеш счетоводител или брокер на недвижими имоти на някое място като Омаха? Колко време мислиш, че ще мине, преди агентите на правителството да цъфнат на вратата ти? Но преди това паханът ще изпрати някой да ти пререже гърлото, за да ти попречи да кажеш на правителството каквото знаеш за него.
— Повярвай ми, Андрей, не исках да се оплаквам.
— Разбира се, че не си искал. Виж: колко е студено. Погледни леда на плажа. Според прогнозата за времето, която чух по телевизията, ще паднат още шест инча сняг. Въпреки всичко, не знам как някой би могъл да се оплаква. Брайтън Бийч не е нищо в сравнение с това да прекараш една зима в руската армия.
— Или в сибирски затвор. Може би трябва да влезем вътре и да си изядем десерта. Жена ти ще си помисли, че не харесваме оладите, които е направила.
— След малко. Първо трябва да обсъдим една работа. Затова те накарах да излезем на верандата.
— Защо се мръщиш, Андрей? Да не би нещо да не е наред? Кълна се, че не се оплаквах.
— Ха, хвана се. Просто исках да те разтревожа, за да направя изненадата ти още по-голяма. Имам чудесни новини, приятелю. Повишен си.
— Повишен?
— Паханът е доволен от това, което му разказвам за теб, и от онова, което сам е видял. Харесва с какво настървение вършиш работата си. Доволен е от резултатите. Не си прави планове за Коледа. Двамата с теб, плюс още няколко души, в това число и паханът, отиваме в Санта Фе.
— Къде е това?
— В Ню Мексико.
— В пустинята? Добре. Нямам нищо против да изкарам една слънчева Коледа, като пия ром и кока-кола край някой плувен басейн.
— Това не е такава пустиня, каквато си мислиш, Пьотър. Намира се на голяма надморска височина. Има борови дървета. Студено е и навярно има сняг. Ще бъдем близо до един ски курорт в планината Сангре де Кристо.
— Сангре де Кристо?
— Проверих името в интернет. Испанско е. Означава „кръвта на Христос“. Изглежда откривателите и са оприличили на това светлината на залязващото върху снега слънце.
— Андрей, не разбирам защо паханът иска да прекараме празниците на място, където е студено.
— Не отиваме там на почивка. Отиваме да вземем едно бебе.
— Шпионин? — повиши глас Мередит. — Изобщо не трябваше да ви пускам в къщата. Вървете си. Махайте се.
— Бебето. Искахте да помогнете на бебето.
— Направих ужасна грешка. Тръгвайте. Ако съпругът ми ви завари тук, когато се върне…
— Той ли е мъжът, който ви удари? — Въпросът свари жената неподготвена.
Каган се обърна към Коул.
— Баща ти ли е човекът, когото искаше да повалиш с бейзболната бухалка?
Момчето намести очилата върху носа си на светлината на нощната лампа.
— Не исках да му позволя да влезе вътре и да нарани отново мама. Снегът наваля очилата ми. Стъклата им се замъглиха. Не мислех, че може да дойде някой друг.
— Но спря, когато разбра, че съм непознат.
— Ако беше той, щях да използвам бейзболната бухалка. Кълна се, че щях.
— Вярвам ти. — За да подкрепи думите си, Пол постави ръка върху слабичкото рамо на момчето.