Андрей продължи да следва отпечатъците в снега, като се концентрира още повече върху двата чифта стъпки. Старите идваха откъм лявата страна на къщата. Новите отиваха в същата посока и се губеха в петно от тъмнина, където навярно имаше странична врата. Като се взря по-внимателно, различи очертанията на барака и гараж вляво. После премести погледа си върху самата къща и видя, че тя има онази характерна архитектура — плосък покрив, заоблени ъгли, мазилка с цвят на пръст, — която се срещаше почти навсякъде из Санта Фе.
Коледни лампички висяха над венец, закачен на предната врата. Непосредствено вляво бледа светлина се процеждаше иззад пердето на малък прозорец, който вероятно гледаше към кухнята. От дясната страна на вратата имаше голям прозорец, през който се виждаше всекидневна, осветена единствено от гаснещия огън в камината и от светлините на коледна елха. Още по-надясно, през спуснатите завеси на прозореца на друга стая се виждаше светещият екран на телевизор.
Решен да не пропуска нищо, Андрей премести поглед към покрива. На слабата светлина, която хвърляха крушките на предната врата, видя, че там се издига заснежена сателитна чиния.
Руснакът не огледа къщата демонстративно. Тренираните му очи уловиха всички тези подробности, докато минаваше покрай нея и се преструваше, че се възхищава на живописния зимен пейзаж. Снегът леко проскърцваше под краката му. Двадесет секунди по-късно къщата се намираше извън полезрението му, а това означаваше, че и той не можеше да бъде видян от нея.
Вече нямаше отпечатъци, които да следва, и ставаше безсмислено да продължава да върви по уличката. Разочарованието започна да го обзема отново. Той спря, за да прецени ситуацията. И реши неохотно, че първоначалното му предположение е било вярно. Стъпките бяха оставени от един и същи човек.
Но ако някой се беше върнал наскоро в къщата, вътре нямаше ли да светят повече лампи? Беше ли логично човекът, който живееше там, да си е легнал толкова рано в навечерието на Коледа — нощта, в която повечето американци будуват, нетърпеливи да получат подаръците си?
„Колко е часът?“
Андрей придърпа нагоре ръкава на скиорското си яке и откри дисплея на дигиталния си часовник. Подчинявайки се на стар армейски навик, той закри внимателно екранчето с другата си ръка и едва тогава натисна бутона, за да светнат червените цифри. После побърза да освободи бутона и блясъкът угасна.
Часовникът показваше 21,41.
Ако човекът, който живееше в къщата, беше на преклонна възраст, като нищо би си легнал рано в коледната вечер. Проблясъците от телевизора показваха, че някой действително си е легнал и може би гледа сладникав празничен филм като „Животът е прекрасен“8 — заглавие, което винаги караше Андрей да се подсмихва.
Животът е прекрасен? Единствените реални неща във филма бяха онзи възрастен мъж, който изгуби парите на път към банката, и богаташът, който искаше да я управлява, за да взема по-големи лихви и да заграбва домовете на хората. Ако историята се придържаше към реалния живот, главният герой — Как му беше името? Джеймс Стюарт — щеше да загине, когато се хвърли в наполовина замръзналата река.
И защо беше толкова кльощав? — запита се Андрей. — Нарочно ли е гладувал? Само в Америка, където има толкова много храна, хората гладуват, за да бъдат слаби. Отиди да се сражаваш с бунтовниците в Чечня с половината от дажбите, които ни даваха. Скоро ще забравиш, че искаш да си кльощав.
Внезапно в скритата под скиорската му шапка слушалка се разнесе гневният глас на пахана:
— Намери ли го?
— Не още — промърмори Андрей в замаскирания върху якето му микрофон, като се стараеше да говори възможно най-тихо.
— Когато клиентите научат, че не разполагаме с това, за което са ни платили…
— Търсим с всички сили.
— Ако се наложи да им върна парите, кълна се, че ще им помогна да те открият.
— Каза ми го вече. Не съм забравил.
Винаги съм бил лоялен към теб. Винаги съм правел повече от това, което си искал.
— Просто ми трябва още малко време — каза в микрофона, като се стараеше да прикрие горчивината в гласа си.
— Сукин син, ти май не схващаш с колко малко време разполагаш.
Стомахът на Андрей се сви. Мразеше да го обиждат не по-малко, отколкото да го заплашват, но беше още по-ядосан от факта, че паханът е готов да подкрепи чуждите хора, а не него.
Не мога да говоря повече — рече той и прекъсна бързо връзката по-скоро от гняв, отколкото от необходимост.
Руснакът се обърна към участъка от заснежената уличка, който бе извървял в търсене на следи. Тръгна обратно по стъпките си, като си даваше сметка, че трябва да побърза да се присъедини към Михаил и Яков, за да претърсят други места, да наваксат времето, което беше загубил. Но инстинктът му подсказваше да не бърза.
8
Филм на режисьора Франк Капра, номиниран за пет Оскара и спечелил редица други награди. — Б.пр.