Къщата отново изникна пред погледа му, този път от дясната му страна. Докато минаваше покрай нея, той я огледа за втори път, като се приближи повече. Отблясъците от телевизора. Коледните лампички. Гаснещите пламъци в камината. Влизащите в двора и излизащите оттам стъпки. Портата.
Портата.
В нея имаше нещо, което го човъркаше и не му даваше мира, но не можеше да разбере какво е то. Андрей продължи да върви, докато не се озова извън полезрението на обитателите на къщата. После спря, обърна се и се приведе, така че главата му да не се вижда от другата страна на оградата.
Тръгна крадешком към портата с все така наведена глава.
Понеже беше приведен, задната част на врата му беше изложена на пронизващия студ. Но той не обърна почти никакво внимание на неприятното усещане, до такава степен беше погълнат от портата. Промъкна се по-наблизо да огледа вертикалните кедрови колове. В тях имаше нещо нередно. Нещо, което не можеше да подмине, без да провери.
Стигна до портата и се отпусна на колене в снега. Без да обръща внимание на студа, който се просмукваше през панталоните му, руснакът приближи лицето си към портата и към кората на кедровите колове. После вдигна поглед към снега, който се беше натрупал по отрязаните им с трион върхове.
Част от снега беше изпадал, съборен от движението на вратата. В това нямаше нищо странно. Нещо повече — имаше вероятност човекът, който бе отворил портата, да я е бутнал с тяло и да е съборил още повече сняг.
Да е бутнал портата с тяло — помисли си Андрей.
Той присви очи в бледата светлина, отразявана от снежинките. Вратата се отваряше наляво и навътре. Нищо чудно някой да я бе бутнал с лявата страна на тялото си, докато е влизал.
Андрей се взря и видя малко тъмно петно близо до резето.
Обзе го вълнение. Петното беше на височината на човешка ръка. Когато бе минал за пръв път покрай портата, го бе забелязал, но не му беше обърнал внимание, отдавайки го на обезцветяване на дървото.
Руснакът докосна петното, размазвайки го с един от пръстите на облечената си в ръкавица ръка и през тялото му сякаш премина електричество. Защото, въпреки че беше започнало да замръзва, петното все още беше полутечно.
Не можеше да определи цвета му заради сенките, но това несъмнено беше кръв.
— Ислямските терористи благодарят на Аллах, когато попаднат на руската мафия, Пол. В страните от Близкия изток екстремистите от „Ал Кайда“ не изглеждат много по-различно от останалите хора, които не желаят нищо друго, освен да бъдат оставени на спокойствие. Но ако напуснат родината си и се опитат да проведат операция в страна от Запада, веднага се набиват на очи.
Преди единадесети септември можеха да се движат спокойно между нас. Посрещахме добре чужденците. Бяхме наивни. Сега терористите от Близкия изток знаят, че ще бъдат проучвани, ако направят нещо по-необичайно, затова се нуждаят от някого, който да им свърши мръсната работа, някого, който не се набива на очи.
Да намерят западняци, които да им съдействат, е почти невъзможно. В края на краищата, дори и най-закоравелите престъпници притежават някакъв инстинкт за самосъхранение. Не говоря за любов към родината, Пол. Това е нещо прекалено възвишено за тези хора. Но почти всеки, независимо колко е корумпиран, ще откаже да извърши нещо, което застрашава собствения му малък свят — неговия квартал, неговата улица, неговата къща или апартамент. Това е вроден инстинкт за самосъхранение.
Одеските мафиоти обаче не притежават такъв инстинкт, Пол. Те не са привързани към страната, която ги е подслонила, не дават пет пари дори за собствените си домове. Ако им платят достатъчно, за да взривят мръсна бомба в Манхатън — бомба, която със сигурност ще разпръсне радиоактивни частици чак до домовете им в Брайтън Бийч, — те просто ще си съберат багажа и ще се преместят по-далече, преди да я детонират. Ще направят всичко, стига да им се плати достатъчно.
И няма да работят само за „Ал Кайда“. Ще приемат пари и от „Хамас“.
— Пред къщата има някакъв човек — каза Коул.
Каган пусна копчето на ризата си и се вцепени. Съмняваше се, че някой би могъл да го види през завесите на кухненския прозорец на слабата светлина на нощната лампа. Въпреки това се отдръпна по-навътре в стаята.
Обичайно пулсът му беше шейсет и пет удара в минута. Но сега, изглежда, беше скочил на сто и десет и продължаваше да се ускорява. Той взе със свито сърце шубата от кухненската маса и усети успокоителната тежест на пистолета в десния й джоб.