При подходящи условия стрелбата на Андрей беше изключително точна. Но сега му трябваха четири изстрела, за да успее да прекъсне дебелия кабел. Сипещият се сняг приглуши още повече звуците, които излизаха от заглушителя, затова изстрелите не бяха достатъчно шумни, че да привлекат нечие внимание.
Той извади незабавно изпразнения отчасти пълнител, пъхна го в джоба на панталона си и сложи на негово място нов, с петнадесет патрона. Едва тогава проговори в микрофона, шептейки напрегнато:
— Намерих го.
В скритата под шапката му слушалка се чу силна въздишка на облекчение.
— Слава богу — каза паханът.
Каква ирония — шефът му, който също бе отраснал в Съветския съюз, да използва подобен израз.
— Клиентите ни вече са тук — продължи паханът. Никога не съм виждал по-разгневени хора. Колко бързо можеш да доставиш пакета?
— Не зная — отговори Андрей.
— Какво?
— Пьотър се е скрил в една къща. Трябва да измисля как да се добера до него.
— Не му позволявай да избяга отново — предупреди го паханът.
— Не и този път. Наш е.
— Пет пари не давам за това говно. Разправи се по-бързо с него! Пакетът! Просто ми донеси пакета!
Андрей се притесни, че паханът е толкова разтревожен. Обикновено се стараеше да угоди на клиентите си в границите на нормалното. Ако някой се оплачеше от услугите му, той заповядваше на хора като Андрей да подпалят къщата му. Хората, които се обръщаха за услуга към одеската мафия, по правило бяха отчаяни. И паханът смяташе, че трябва да са благодарни и на най-малката оказана помощ.
Но тези клиенти бяха друга работа. Трите милиона долара, които му бяха платили за седмица работа — при това в курортен град, — бяха твърде примамливи, за да ги откаже. Тогава ги бе нарекъл лесна плячка.
Те организираха всичко. Подкупиха необходимите хора. Научиха графика на мишената, кога и къде може да бъде свършена работата. Биха могли лесно да я свършат и сами. Но не могат да изпълнят същинската операция. Нуждаят се от нас, защото ние ще останем незабелязани сред жителите на Санта Фе, докато те веднага ще привлекат внимание. Затова гледах да изкопча колкото се може повече пари от проклетите араби.
Свикнал да предизвиква страх, а не да се страхува, сега паханът си даваше сметка колко лошо би могъл да си изпати от бизнеса с клиенти, които бяха по-безмилостни дори от самия него.
Андрей тръгна към една ела, откъдето би могъл лесно да наблюдава къщата.
— Останалите чуха ли? — промърмори той в микрофона.
— Да — разнесе се гласът на Яков в слушалката. — Къде си?
— Следвайте пътя, по който тръгнах. Няколко минути по-късно видя двама едри мъже, които се приближаваха бързо през сипещия се сняг, и каза в микрофона:
— Намирам се от дясната ви страна. До една ела. Мъжете се спряха и погледнаха в неговата посока.
— Ето те и теб — промърмори Михаил. — Добре. Не бихме искали да те застреляме по погрешка. — Той се ухили на шегата и двамата с Яков се прикриха зад дървото, за да огледат къщата.
— Колко души има вътре? — Яков прошепна едва чуто.
— Нямам представа — отговори тихо Андрей. — Някой е излязъл по-рано и е оставил стъпки, но онези следи, които минават през портата на двора и продължават към къщата, са на Пьотър.
— Откъде знаеш?
— На портата има кръв.
— Аха.
— Има светлина — вероятно от телевизор, в най-дясната стая. — Андрей я посочи. — Може би в къщата има някого, който не знае, че Пьотър се е вмъкнал вътре. А може би къщата е празна и той е включил телевизора, за да създаде впечатление, че вътре има хора.
— Твърде много „може би“-та — рече Михаил. — Пьотър си изгуби мобилния телефон. Но ако наистина е вътре, може да използва стационарния, за да повика полиция.
— Прострелях телефонния кабел — съобщи му Андрей.
— Може да им е позвънил, преди да го простреляш. Или пък в къщата да има мобилен телефон.
— Тогава защо полицията още не е дошла? Защо не чуваме сирените?
Яков сви рамене.
— На Кениън Роуд празнуват Бъдни вечер. На полицейските коли няма да им е лесно да си пробият път през тълпата.
— Добре, но не можем да си тръгнем, нито пък да нахлуем в къщата, само защото си мислим, че полицията може да пристигне всеки момент — настоя Андрей. — Ако се издъним, по-добре да бягаме и да не се обръщаме назад. Ще трябва вечно да бягаме, защото знаем, че клиентите и паханът никога няма да спрат да ни преследват.
Както и моето семейство — помисли си той. — Ако паханът не успее да ме намери, ще тръгне след жена ми и дъщерите ми.
— Тогава какво предлагаш? — поиска да узнае Михаил.
— Ще се приближим до къщата от три страни. Пьотър не може да я отбранява от няколко места едновременно. Поне двама от нас трябва да успеят да проникнат вътре.