— Тук е Мелхиор. Пакетът е у нас. Излизаме от магазина. Две минути.
Виктор и Яков отвориха вратата на спалнята, провериха дали коридорът е пуст и излязоха от стаята. Прибраха оръжията в якетата си и махнаха на Михаил да ги последва с бебето. Каган и Андрей останаха последни, прибраха пистолетите си и се увериха, че вратата се е заключила след тях.
Както се бяха разбрали предварително, Каган окачи на дръжката една табела „Не ни безпокойте“. Телевизорът в апартамента продължаваше да работи, а възрастният мъж от екрана все така настояваше, че е Дядо Коледа.
Слязоха по витото стълбище и прекосиха застлания с килим коридор, като се спряха при бюрото, където ги бе посрещнала рецепционистката, преди Михаил да я убие.
Виктор отвори обезопасената врата, която отделяше стаите за специални гости от останалата част на хотела. Като вървяха от двете страни на Михаил, който носеше бебето, мъжете подминаха асансьора, отвориха вратата на един противопожарен изход и тръгнаха по слабо осветено бетонно стълбище. Докато слизаха, свалиха латексовите си ръкавици и нахлузиха зимните.
Плачът на невръстното дете отекна сред стържещите им стъпки.
— Тук е Мелхиор. Една минута до пристигането — каза Андрей в микрофона.
След три етажа се озоваха на нивото на улицата. Тук имаше охранителна камера, насочена към коридора. Те нахлупиха по-ниско шапките си и сгъстиха още повече групата, като частично прикриха вървящия по средата Михаил, така че бебето в ръцете му да не се вижда.
През една стъклена врата — страничния изход на хотела — Каган видя сипещия се сняг и мъждиво проблясващите улични лампи. Покрай витрината минаваха облечени в топли дрехи хора. Един тъмен микробус спря внезапно до паркираните покрай тротоара автомобили.
„Не мога да го направя“ — помисли си той. Този следобед бе отишъл в една близка катедрала и бе прекарал дълго време на колене пред възстановката на Рождество Христово, опитвайки се да убеди сам себе си, че хората, за които работи, са напълно прави; че всичко, което е от значение, са невинните животи, които е спасил. „Върнете ме вкъщи“ — умолявал ги бе той в непроследими съобщения, които им изпращаше през последните три месеца. На няколко пъти бе успявал да се измъкне от Андрей и бе поемал риска да говори с тях по телефона. Но началниците му винаги намираха някаква причина да не го отзоват. Бил в прекалено изгодна позиция, оправдаваха се те. Никой никога не би могъл да проникне толкова дълбоко в руската мафия. Ако изчезнел, руснаците щели да разберат, че е бил шпионин и тогава щяло да е много по-опасно да се опитват да внедрят друг оперативен служител в сърцето на престъпната организация.
„Тогава инсценирайте смъртта ми — бе настоявал Каган. — Руснаците няма да заподозрат, че съм бил шпионин, ако ме мислят за мъртъв“. Но началниците му бяха дочули нови слухове за пластичен експлозив, ръчни гранатомети и биологични оръжия, вкарвани в страната през пристанищата, контролирани от одеската мафия. И му бяха напомнили за всички невинни животи, които е длъжен да спаси.
През това време Каган бе изпълнявал заповедите на пахана и бе изгарял домове, чупил ръце и крака, изтръгвал зъби и пребивал жени. Почти бе погубил душата си.
Виктор и Яков излязоха от хотела и се озърнаха в двете посоки, като огледаха хубаво пешеходците. После кимнаха на Михаил да изнесе бебето. Андрей и Каган ги последваха.
Пол почувства как бузите му измръзват. Усети тежест в стомаха си.
„Прекалено дълго — каза си той. — Стига толкова“.
Групата премина между две покрити със сняг коли, паркирани край тротоара. На улицата проблеснаха фарове. Виктор стигна до микробуса и отвори страничната му врата. Яков влезе вътре. Михаил се приближи до автомобила заедно с бебето. Андрей и Каган го последваха.
Детето се размърда неспокойно в ръцете на Михаил.
„Искам да направя света по-добро място“ — рече си Пол.
Бебето проплака. Михаил го задържа с една ръка и протегна другата, за да се хване за страничната облегалка на една от седалките в микробуса.
— Не го изпускай — предупреди го Андрей.
„Исках да се боря с хора като тези, които накараха родителите ми да живеят в страх толкова дълго време“ — помисли си Каган.
Михаил седна до Яков срещу страничната врата, а бебето продължи да се извива в ръцете му.
„А сега не съм по-различен от хората, на които исках да отмъстя“.
Пол остави Андрей да се качи пръв в микробуса. Средната седалка беше заета, затова Андрей се принуди да се настани на задната.