— Не се съмнявам. Дръж си ръцете в джобовете.
— Тук е прекалено тъмно. Не мога да видя лицето ти. Мередит, включи някоя от лампите.
— Не — каза Пол.
— Значи те преследват трима мъже? Какво искат? — Тед млъкна, сякаш се опитваше да си събере мислите. — Сигурен съм, че чух някакво бебе да плаче. Къде е?
Той тръгна към задната част на всекидневната, като се оглеждаше наляво и надясно. Очите му започваха да привикват с тъмнината.
— Какво правят всички тези чекмеджета в коридора пред спалните?
Каган последва Тед, който тръгна към кухнята и го сграбчи за ръката в момента, в който се опита да натисне ключа на една лампа.
Броди проговори отново, като повиши глас:
— Защо варите…
— Връщай се тук. — Каган го дръпна обратно във всекидневната.
Имаше нещо нередно в това, което беше или по-скоро не беше намерил, претърсвайки Тед. Никакви оръжия, което не беше изненадващо. Портмоне, но никакви мобилни телефони. Обяснението за липсващите телефони беше смислено. Бъдни вечер беше идеално време за кражби. Тълпи от хора, хаос. Телефоните във външния джоб могат да бъдат отмъкнати много по-лесно от скрития под палтото портфейл.
Но имаше нещо друго, което безпокоеше Каган. Нещо, което се въртеше в периферията на съзнанието му. Нещо липсваше.
Нещо, което всеки мъж носи в джоба на панталоните си.
— Тед, къде са ключовете ти?
— Какво?
— Когато те претърсих, не намерих никакви ключове. Как смяташе да влезеш обратно в къщата?
— Ключовете ми? Не съм… — Броди отново млъкна, сякаш се опитваше да си събере мислите. — Сигурно съм бил толкова пиян, че съм забравил да ги взема.
— Не — намеси се Мередит. — Прибра ги в джоба си. Искаше да вземеш рейнджроувъра, но аз настоях, че си прекалено пиян, за да шофираш. Ти ме удари. Казах ти, че Кениън Роуд е затворена за автомобили, и ти ме удари отново. Но в крайна сметка явно схвана мисълта ми, защото тръгна пеша, вместо да вземеш колата.
— Казах ти, че съжалявам, Мередит. И ще продължа да го повтарям, докато е нужно. Сгреших. Имаше съвсем основателна причина да не ми позволиш да шофирам. Повече няма да пия и кълна се в Бог, никога повече няма да те удрям.
— Спри да извърташ въпроса! — намеси се Пол. — Къде са ключовете ти?
Броди млъкна за трети път.
— Джебчията. Сигурно той ги е взел. Бил съм толкова пиян, че изобщо не съм обърнал внимание.
— Значи крадецът е успял да задигне два мобилни телефона и ключовете от колата, но не и портфейла, така ли?
— Ключовете бяха в джоба на палтото ми при мобилните телефони. Сега се сетих. Не му е било трудно да ги вземе. — Тед направи пауза за четвърти път.
После проговори отново, като повиши глас:
— Знам, че чух някакво бебе да плаче.
— Защо говориш по такъв начин?
Тед наклони глава.
— Плачът сякаш идваше от… кухнята? Не… от пералното помещение.
— Защо продължаваш да правиш паузи?
— Нямам представа. Просто искам да знам какво става тук.
— Не ми харесваш, Тед.
— Пералното помещение.
— Изобщо не ми харесваш. Мъжете отвън — излъга ли ме за тях?
— Защо да…
— Обещаха ли ти, че ще пуснат Мередит и Коул, че няма да те наранят, ако им помогнеш?
— Казах ти, навън няма никого — започна да протестира Тед. Но в гласа му прозвуча още по-голяма несигурност и това разтревожи допълнително Пол.
— Те са убийци, Тед. Всичко, което са ти казали, е лъжа. Те имат едно желязно правило — да не оставят свидетели.
Мередит извърна глава от прозореца.
— Мили боже, Тед, излъга ли ни?
— Не, разбира се.
— Там отвън ли са? Помагаш ли им?
— Не помагам на никого — отговори бързо той. Прекалено бързо.
— Застани отново на колене — нареди му Каган.
— На колене?
— Продължаваш да правиш паузи, докато говориш. Все едно слушаш някого. Защо си все още с шапка на главата?
Пол спъна мъжа и го принуди да застане на колене. Свали му шапката. Бръкна в дясното му ухо, но не намери нищо.
— Хей! — възропта Тед, като се опита да извърне глава.
Каган бръкна в лявото му ухо и пръстът му докосна нещо. Извади слушалката.
— Къде е микрофонът?
— Микрофон?
Удари Броди по слепоочието с дулото на пистолета.
— Глупак такъв, дай ми шибания микрофон!
Тед изохка и вдигна ръка към челото си.
— Микрофонът! — Каган го удари отново с дулото. — Къде е?
— Под яката на палтото ми.
Каган го намери и го махна.
— Къде е предавателят?
— В една от ръкавиците ми. Когато ме събори на земята, я бутнах под онзи стол.
Докато търсеше предавателя, Пол изкрещя:
— Мередит, знаеш къде да отидеш. Побързай. Коул, той им каза, че се криеш зад шкафа. Намери си друго място.