— Тед, не мислиш ли, че е красива?
— Много.
— Казвай й го всеки ден.
Каган отиде в кухнята и си облече шубата, за да прикрие ризата си, която беше обагрена от кръвта на Михаил. Пусна пистолета на руснака и своя глок в десния си джоб. После взе пистолета на Яков и го зареди с единствения останал пълнител, който намери в дрехите му.
— Мередит, разкажи на полицията всичко, което се случи. Не пропускай нищо. Не знаеш нищо, което може да ми навреди. Просто им кажи истината. А ти, Коул, не забравяй историята за влъхвите.
— Шпионската версия на Коледа. — Момчето звучеше замаяно.
— Каква е тази история?
— Синът ти ще ти я разкаже.
— Пьотър! — извика предупредително Андрей. — Полицията! Нямаме време!
— Тед, ела с мен. — Те отидоха при входната врата. — Когато се биех с втория мъж, усетих, че нещо го удари. Ти ли го удари изотзад?
— С една лампа. — От бузата му капеше кръв.
— Значи за теб все още има надежда. Стрелял ли си някога с пистолет?
— Не.
— Насочваш цевта и натискаш спусъка. Има си разни тънкости, но това е основното.
— Има ли някаква причина, поради която искаш да знам това?
— Вземи този пистолет. Ако мъжа, с когото си говорил — онзи с ръбатото лице и дебелите вежди — се опита да влезе в къщата, не му позволявай.
— Мислиш, че може да наруши думата си? Съмняваш се, че ти е устроил капан?
— Очаквам го — отвърна Каган, като избегна погледа на Броди. — Коул, какво е основното шпионско правило?
Коул отговори механично:
— Винаги си имай едно наум.
— А другото?
— Винаги разполагай с резервен план.
— Гордея се с теб. — Той изгледа втренчено баща му. — Тед, мога ли да разчитам, че ще спреш онзи мъж, ако се опита да влезе вътре?
— Ще направя всичко, за да защитя семейството си.
— Не забравяй това. Да защитаваш семейството си.
— Имаш думата ми.
— Ако някога го забравиш, ако някога нараниш отново жена си и сина си, един ден ще се върна и ще ти припомня този разговор.
— Няма да е необходимо. — Тед протегна ръка. Пол се здрависа с него, като забеляза, че въпреки всичко, което се беше случило, мъжът стисна ръката му здраво.
— Вярвам ти. — Вече на вратата, той се обърна и погледна към бебето, което се беше сгушило доволно в ръцете на Мередит. Отново ли ми даваш знак? Че всичко ще бъде наред?
— Наслаждавай се на розите си, Мередит.
— Благодаря, че ни спаси живота.
— Няма за какво да ми благодариш. Аз съм този, който ви въвлече в опасност. Нямаше да оцелеем, ако не бяхте толкова силни. — Каган посочи към Коул. — Познавам шпиони, на които имам по-малко доверие.
— Благодаря ти все пак — каза Мередит, — че изпълни обещанието си. — Тя погледна към Тед, после отново към него. — Благодаря за коледния подарък.
Когато Пол събра смелост и посегна към дръжката на вратата, тя добави:
— Така и не ми каза как се казваш. Мъжът отвън те нарече Пьотър. Това същото като Питър ли е? Така ли се казваш?
— Така ме нарича той.
Мередит помисли върху думите му и кимна.
— Разбирам. Който и да си, честита Коледа.
Каган отвори вратата и излезе под светлината на лампите. Ако Андрей възнамеряваше да го застреля, това беше неговият шанс. Но не се случи нищо. Всичко е въпрос на вяра — помисли си той. Като трепереше от студ, напусна къщата и тръгна под сипещия се сняг към портата. Чу тихото бръмчене на двигател. А когато излезе на алеята, видя тъмния силует на рейндж роувъра.
Ще се случи, когато отворя портата.
Прозорецът от страната на пасажера се спусна надолу.
— Пьотър, ти обеща, че ще ми помогнеш! Не мога да мина на твоя страна, ако клиентите и паханът преследват мен и семейството ми. А те ще бъдат за последен път заедно тази вечер! Това е единственият ми шанс.
Може да е клопка — каза си Пол. — Но поне спасих детето.
— Отсега нататък между нас няма да има никакви лъжи — заяви той, като вътрешно все още изпитваше съмнения. — Истинското ми име не е Пьотър.
— Представи си каква изненада.
— Казвам се Пол. — Каган пристъпи към вратата. Надяваше се, че по тона му Андрей е разбрал, че му казва истината.
— Никога няма да свикна да те наричам така.
— Тогава продължавай да се обръщаш към мен с Пьотър.
— Да не възнамеряваш да ме застреляш през прозореца? — попита го Андрей.
— Всъщност имам намерение двамата с теб да направим нещо добро — отговори му Каган. Вече чуваше значително по-добре и осъзна, че сирените са много по-близо, отколкото му се искаше.
— Да направим нещо добро? — Андрей се замисли и сви рамене. — Защо не? За предпочитане е пред това да крадем бебета.