Когато отвори вратата на пасажера, Пол видя, че и двете ръце на Андрей са стиснали здраво волана.
— Сега е моментът, ако искаш да ме застреляш — каза Андрей. — Безпомощен съм.
Каган влезе на топло в колата.
— Не мога да си представя, че някога ще бъдеш безпомощен — отвърна Каган и затвори вратата.
Андрей включи на скорост и подкара рейнджроувъра по уличката. Дълбокият сняг скрипеше под високите гуми на автомобила. Малко по-надолу той зави надясно по Кениън Роуд, където вече беше разрешен достъпа за коли.
— Чуваш ли това? — попита Андрей.
Пол се напрегна да чуе.
— Сирените?
— Камбаните на катедралата. Полунощ е.
— Коледа.
Тази дума върна Пол към спомена за покойните му родители и за коледите, които никога нямаше да прекарат заедно.
— Погледни зад нас — рече Андрей.
Каган се обърна. Прозорецът на рейнджроувъра беше с реотан, който топеше снежинките, които падаха по него. В далечината се виждаха проблясващите червено-сини светлини на полицейски коли, които се движеха бързо по Кениън Роуд. Примигващите светлини му заприличаха на лампичките на коледно дърво. После снегът се усили и ги скри.
Андрей зави наляво по друга улица и следите от гумите на рейндж роувъра се смесиха с други следи от автомобили. Стигнаха до малък мост със знак „Стоп“, Андрей изчака светлините на една кола да ги подминат и подкара след нея наляво. Няколко секунди по-късно в улицата зад тях се появиха светлините на фаровете на друга кола.
Андрей погледна в огледалото.
— Ще търсят син рейндж роувър. Центърът на града е след няколко пресечки. Ще изоставим колата на някой паркинг. Едва ли ще е трудно да откраднем някоя друга. Никой няма да забележи липсата й преди сутринта.
— Планът ми допада.
Андрей посочи трепкащите светлини на къщите, покрай които минаваха.
— Там, където израснах, нямаше такова нещо като Коледа. Когато Съветският съюз се разпадна и избягах в Щатите, бях поразен от цялата тази украса.
— Само от украсата? Ами от коледния дух?
— След като съвестта ти, изглежда, се е пробудила, може би ще ме научиш как да събудя и моята.
— Твоята съвест вече е будна — възрази Каган.
— Не ме карай да съжалявам.
Андрей бръкна под скиорското си яке. За момент Пол се уплаши, че другият мъж го е измамил и се кани да извади пистолет. Едва не го удари в опит за самозащита. Но после осъзна, че руснакът иска да включи радиопредавателя, който беше закачен на кръста му.
— Тук е Мелхиор — каза Андрей в микрофона на якето си. — Пакетът е у мен. — Той направи пауза и се заслуша какво му нареждаха отсреща, докато шофираше през бавно движещия се трафик. — Невредим е и е готов за доставка. Онзи мудак16 вече не е в бизнеса.
Андрей се заслуша отново.
— Да, това беше жалък опит да ме убеди да се присъединя към него. Накрая се постарах да разбере какъв глупак е. Верен съм единствено на теб. — От среща отговориха нещо. — Важното е, че поправих грешката си. Кажи на клиентите, че държа на думата си. Когато доставя пакета, искам извинение в добавка към бонуса. Ще бъдем при теб след половин час. О, и кажи на румсървиса да ни донесат водка.
Андрей натисна някакъв бутон и изключи предавателя.
— Половин час. Ще имаме време да се подготвим.
— Мудак. Беше доста обидно от твоя страна да ме наречеш така — каза Каган.
— Не колкото нещата, които ме нарече паханът. Наистина ли се казваш Пол?
— Имам ти доверие.
— Пол — каза бавно Андрей, опитвайки се да свикне с името на приятеля си. — Не, няма да стане. Пьотър, след като ми помагаш да мина на твоя страна, може би няма да имаш нищо против да прекараш следващата Коледа с мен и семейството ми.
— За мен ще бъде истинско удоволствие да ги видя отново.
Бебето е в безопасност — мислеше си Каган. — Нищо друго няма значение. Аз спасих детето. А сега седя тук и се опитвам да се шегувам с Андрей, докато пътуваме към предстояща престрелка. Ще му помагам с каквото поиска. Докато бебето е в безопасност.
— Може би тук в Санта Фе. Може би на Анна и момичетата ще им хареса да живеят тук — продължи Андрей.
— Не е ли прекалено близо до работата ти?
— Знам как да ги съчетавам.
— Така е — призна Каган.
— Планините. Слънцето. Спокойствието. Тук има много неща, които ще им харесат.
— Спокойствието е хубаво нещо — съгласи се Пол.
Слава богу, че бебето е в безопасност — продължаваше да си мисли той. Слухът му се беше възстановил почти напълно и вече чуваше камбаните на катедралата.
— Имаш ли достатъчно амуниции? — попита го Андрей.
— Глокът ми е празен. Заредил съм пистолета на Михаил с един частично пълен пълнител.