— Така или иначе в рамките на обикновената обедна почивка — продължи мис Крейл — нямаше да можете да пазарувате. Никой от нас не прави това, нито мис Голд, нито аз, ние нямаме време да пазаруваме.
— Защо не увеличите почивката с половин час? — запита Лиймас. — Тогава ще имате време. А когато сте натоварени, можете да удължите работното си време с тридесет минути. Ако наистина се налага.
Известно време тя просто стоеше и го наблюдаваше, явно търсейки думите си. Накрая заяви:
— Ще обсъдя това с мистър Айънсайд — и се отдалечи. Точно в пет и тридесет мис Крейл си облече палтото и извисявайки глас за едно „Лека нощ, мис Голд“, излезе. Лиймас предположи, че целият следобед е мъдрувала по въпроса за пазарските чанти. Той отиде до следващата ниша, където Лиз Голд бе седнала на последното стъпало на стълбата и четеше нещо като брошура. Щом видя Лиймас, я пусна гузно в чантата си и стана.
— Кой е мистър Айънсайд? — попита Лиймас.
— Съмнявам се, че съществува — отвърна тя. — Това е най-силното й оръжие, когато не знае какво да отговори. Един път я попитах кой е той. Изведнъж започна да го усуква и стана тайнствена. Отговори ми с: Няма значение. Мисля, че в действителност не съществува.
— Аз не съм съвсем сигурен, че и мис Крейл съществува — рече Лиймас и Лиз Голд му се усмихна.
В шест часа тя заключи и предаде връзката на портиера — един старец, получил шок по време на бой във Втората световна война, който по думите на Лиз стоял буден цяла нощ да не би германците да контраатакуват. Навън беше страшно студено.
— Много път ли имате? — попита Лиймас.
— Двадесет минути пеша. Винаги ходя пеша. А ти?
— Не съм далеч от тук. Лека нощ.
Лиймас се прибра бавно у дома. Отвори и завъртя ключа на осветлението. Никакъв ефект. Изпробва светлината в миниатюрната кухня и накрая — електрическата печка, включена до леглото му. На изтривалката намери писмо. Взе го и го вдигна срещу бледата жълтеникава светлина на стълбищната лампа. Беше от електроснабдяването — съжалявали, че кварталният инкасатор нямал друг избор, освен да прекъсне електричеството, докато не бъде заплатена внушителната сума от девет лири, четири шилинга и осем пенса.
Беше се превърнал във враг на мис Крейл, а тя обичаше да има врагове. Или го гледаше намръщено, или се правеше, че не го вижда, а когато приближаваше до нея, тя започваше да трепери, да се оглежда наляво и надясно, сякаш търсеше нещо, с което да се защити, или може би начин да избяга. Понякога страшно се обиждаше — например когато той си окачи шлифера на нейния гвоздей. Застана отпред и стоя разтреперана цели пет минути, докато накрая Лиз я забеляза и го повика.
Той отиде при нея и каза:
— Какво ви безпокои, мис Крейл.
— Нищо, абсолютно нищо — отвърна тя беззвучно, като не изговаряше докрай думите.
— Нещо с палтото ми?
— Абсолютно нищо.
— Добре — отговори той и се върна в нишата.
Тя се тресе през целия ден и прекара половината от сутринта на телефона, в театрален шепот.
— Разказва на майка си — рече Лиз. — Винаги разказва на майка си. И за мен й разказва.
Мис Крейл така силно намрази Лиймас, че изобщо не беше в състояние да разговаря с него. В дни на заплата той се връщаше от обяд и намираше на третото стъпало на стълбата си плик, върху който бе написано името му с правописна грешка. Първият път, когато това се случи, той взе парите и плика, отиде при нея и й каза:
— С „й“ се пише, мис Крейл, и само с едно „с“ — при което тя бе обхваната от истински паралитичен тремор, въртеше очи и безцелно подмяташе молива си, докато Лиймас не се оттегли. После часове наред тя тайнствено шепна по телефона.
Около три седмици след като Лиймас започна работа в библиотеката, Лиз го покани на вечеря. Престори се, че идеята й е дошла съвсем внезапно в пет часа същия следобед. Изглежда, усещаше, че ако го покани за следващия или последващия ден, той ще забрави или просто няма да отиде. Затова го покани в пет. Лиймас явно не беше склонен да приеме, но накрая се съгласи.
Вървяха към квартирата й под дъжда. Това би могло да бъде Берлин, Лондон или всеки град, в който паветата се превръщат в езера от светлина под вечерния дъжд, а уличното движение се тътри унило по мокрите улици.
Тази бе първата от многото вечери, които Лиймас вкуси в дома на Лиз. Идваше, когато го поканеше, а тя го канеше често. Никога не говореше много. Щом разбра, че той приема, Лиз започна да слага масата още от сутринта, преди да тръгне за библиотеката. Дори подготвяше предварително зеленчуците и поставяше свещи на масата. Обичаше светлината им. Не я напускаше усещането, че у Лиймас има нещо много странно, че един ден по неразбираеми за нея причини, той ще избяга и тя няма да го види вече.