Опита се да му каже, че знае това и една вечер му подхвърли:
— Трябва да си отидеш, щом почувствуваш, че го искаш. Никога няма да тръгна подире ти, Алек.
Кафявите му очи за момент се впериха в нея:
— Ще ти кажа, когато му дойде времето — отвърна той. Апартаментът й се състоеше от хол, който служеше за спалня, и кухня. В хола имаше две кресла, диван-легло и библиотека, пълна с книги с меки корици, предимно класици, които тя никога не беше чела.
След вечеря Лиз му говореше, а той лежеше на дивана и пушеше. Не беше сигурна дали слуша, но това не я интересуваше. Коленичеше до дивана и му говореше, притискайки дланта му до страната си.
После една вечер го попита:
— Алек, в какво вярваш? Не се смей — кажи ми. Тя зачака и накрая той отговори:
— Вярвам, че автобус номер 11 ще ме отведе в Хамърсмит. И не вярвам, че зад волана му седи Дядо Коледа.
Тя поразмисли върху това и накрая го запита отново:
— Но в какво вярваш? Лиймас вдигна рамене.
— Не може да не вярваш в нещо — настояваше тя. — Нещо като бог — знам, че вярваш, Алек, понякога изражението ти е такова, сякаш си предопределен да вършиш нещо специално, като свещеник. Не се усмихвай, Алек, вярно е.
Той поклати глава.
— Съжалявам, Лиз, не си разбрала. Не обичам американците и частните училища. Не обичам военните паради и хората, които си играят на войници — и без да се усмихне, добави: — Не обичам и разговорите за живота.
— Но, Алек, все едно, че казваш…
— Трябваше да добавя — прекъсна я Лиймас, — не обичам хората, които ме наставляват как да мисля.
Тя разбра, че той започва да се ядосва, но вече не можеше да се спре.
— Това е, защото не искаш да мислиш, не смееш! Съзнанието ти е отровено, има някаква омраза. Ти си фанатик, Алек, знам, че е така, но не зная за какво. Ти си фанатик, който не иска да покръства хората, а това е опасно нещо. Приличаш на човек, който е дал клетва за отмъщение или нещо подобно.
Кафявите очи я изгледаха. Когато заговори, злобата в гласа му я уплаши.
— Ако бях на твое място — рече Лиймас грубо, бих си гледал работата.
После се усмихна с тая типична за ирландците дяволита усмивка. Не бе правил това досега и Лиз знаеше, че пуска в действие чара си.
— А в какво вярва Лиз? — запита той и тя отвърна:
— Не можеш да ме спечелиш толкова лесно, Алек. По-късно същата вечер заговориха отново за това. Лиймас повдигна въпроса — попита я дали е религиозна.
— Грешно си ме разбрал — рече тя, — съвсем грешно. Не вярвам в Бога.
— Тогава в какво?
— В историята.
Той я погледна изненадано, после се засмя.
— О, Лиз… о, не. Да не си от тия проклети комунисти? Тя кимна, изчервявайки се като малко момиче от смеха му, обхваната едновременно от яд и от облекчение, че това не му прави особено впечатление.
Тази нощ го задържа и те станаха любовници. Той си тръгна в пет сутринта. Лиз не можеше да разбере — чувствуваше се толкова горда, а Лиймас сякаш се срамуваше.
Лиймас напусна дома й и тръгна по безлюдната улица надолу към реката. Времето беше мъгливо. Малко по-нататък по пътя, може би на около двадесетина метра, се очертаваше фигурата на мъж в мушама, нисък и доста пълен. Стоеше облегнат на оградата на парка и силуетът му изпъкваше на фона на носещата се мъгла. С приближаването на Лиймас тя сякаш се сгъсти, обгръщайки плътно фигурата до оградата, а когато се отдръпна, човекът вече го нямаше.
5.
Кредит
Един ден, след около седмица, Лиймас не се появи в библиотеката. Мис Крейл беше възхитена, още преди единадесет и половина тя бе осведомила майка си, а след като се върна от обяд, застана пред шкафовете на раздел „Археология“, където той работеше от момента на пристигането си. Беше се вторачила, театрално съсредоточена в редицата книги, и Лиз усети, че се преструва — уж проверяваше дали Лиймас не е откраднал нещо.
Лиз я избягваше до края на деня, не отговаряше, когато тя се обръщаше към нея и работеше с усърдно постоянство. Вечерта се върна в къщи пеша и плака, докато заспа.
На следващата сутрин пристигна рано в библиотеката. Имаше смътното предчувствие, че ако дойде по-рано, някак си би ускорила появата на Лиймас, но часовете се нижеха и надеждите й помръкваха. Разбра, че никога няма да го види. Беше забравила да си приготви сандвичи, затова реши да вземе автобуса до Бейзуотър Роуд и да отиде в кафенето Ей Би Си. Чувствуваше се зле, изпитваше някаква празнота, но не беше гладна. Дали да не отиде и да го намери? Зарекла се бе, че няма да го търси, но пък той й обеща да я предупреди. Да тръгне ли да го търси?