6.
Контакт
Нощем лежеше в леглото си и се вслушваше в шумовете, които издаваха затворниците. Някакво момче ридаеше, а един постоянен обитател на ареста пееше „Туй се случи в бара на Илкли Муър“, отмервайки ритъма върху тенекиеното канче за храна. Надзирателят подвикваше: Млъквай, Джордж, нещастнико след всеки куплет, но никой не му обръщаше внимание. Някакъв ирландец пееше песни за ИРА, макар другите да казваха, че лежи за изнасилване.
През деня Лиймас се движеше колкото може повече, надявайки се, че това ще му помогне да спи нощем; но без резултат. Тогава човек най-осезателно усещаше, че е в затвора. През нощта нямаше нищо, никаква измама на въображението или самозаблуда, която да те спаси от потискащото затворено пространство на килията. Невъзможно бе да се отървеш от вкуса на затвора, от миризмата на затворническите дрехи, от вонята на силно дезинфекцираните затворнически тоалетни, от шумовете на затворените мъже. По това време, през нощта, отнетата свобода се превръщаше в непоносимо бреме и тогава Лиймас закопняваше да излезе и да се разходи в меката слънчева светлина на някой лондонски парк. В такива моменти мразеше нелепата стоманена клетка, която го държеше в плен, с усилие трябваше да потиска импулса си да се нахвърли върху й с голи юмруци, да разбие черепите на пазачите си и да изскочи навън в свободните необятни простори на Лондон. Понякога мислеше за Лиз. Насочваше съзнанието си към нея само за секунда, като затвора на фотоапарат, припомняше си за миг нежния и същевременно твърд допир на стройното й тяло и после я изключваше от съзнанието си. Не бе от хората, свикнали да живеят с мечти.
Лиймас се държеше пренебрежително с другарите си по килия и те го мразеха. Мразеха го, защото съумя да бъде такъв, какъвто всеки от тях тайно мечтаеше да бъде — загадъчен. Съхрани за себе си голяма част от личността си, когато се разнежваха, не можеха да го накарат да разказва за момичето си, за семейството или децата си. Не знаеха нищо за Лиймас. Чакаха го, но той не се приобщи. Новите затворници са предимно два вида — едните, от срам, страх или пък шок чакат, вцепенени от ужас, да ги въведат във всекидневието на затворническия живот, а другите търгуват с окаяното си положение на новаци, за да станат симпатични на останалите и да бъдат приети в тяхното общество. Лиймас не направи нито едното, нито другото. Сякаш бе доволен, че ги презира всичките, а те го мразеха, защото той, както и външният свят, нямаше нужда от тях.
След десетина дни на всички им писна. Големите не бяха получили дължимото признание, дребните — нужното успокоение, затова му направиха „мечка“ на опашката за обяд. „Мечката“ е затворнически ритуал, който много напомня на изблъскването с лакти, популярно през осемнадесети век. То има най-благовидната форма на нещастна случайност, при която канчето за храна на даден затворник се преобръща и съдържанието се излива върху дрехите му. Налетяха му от едната страна, а от другата една услужлива длан се стовари върху горната част на ръката му и постигнаха своето. Лиймас не каза нищо, замислено изгледа мъжете от двете си страни и прие безмълвно гнусната забележка на пазача, който добре знаеше какво се бе случило.
След четири дни, когато копаеше с мотиката цветната леха в затвора, той сякаш се препъна. Държеше сечивото с две ръце пред тялото си, а края на дръжката стърчеше от десния му юмрук около петнадесетина сантиметра. В момента, в който се опита да възвърне равновесието си, затворникът отдясно се преви надве, простена мъчително, и се хвана с ръце за корема. След това вече никой не се опита да му прави „мечка“.
Може би най-странното нещо от престоя му в затвора беше пакетът, обвит в кафява хартия, който му връчиха при напускането. По някакъв абсурден начин той му напомни за брачния ритуал — с този пръстен се женя за теб, с този хартиен пакет те връщам в обществото. Подадоха му го и го накараха да се разпише. Съдържаше всичките му притежания на този свят. Друго нямаше. Лиймас почувства този момент като най-нечовешката постъпка от последните три месеца и реши да хвърли пакета веднага щом излезе.
Беше кротък затворник. Оплаквания срещу него нямаше. Управителят проявяваше бегъл интерес към случая му и тайно отдаде всичко на ирландската кръв, която бе сигурен, че открива у Лиймас.