— Какво ще правиш, след като излезеш оттук? — попита той.
Лиймас отвърна без сянка от усмивка, че смята да започне отначало, и управителят заяви, че това е най-доброто, което може да направи.
— А семейството ти? — позаинтересува се той. — Не би ли могъл да се сдобриш с жена си?
— Ще се опитам — отговори Лиймас с безразличие, — но тя е омъжена повторно.
Офицерът, на когото трябваше да се представя, след като излезе, настоя той да постъпи на работа като санитар в една психиатрична болница в Бъкингамшир и Лиймас се съгласи да подаде молба. Дори си записа адреса и разписанието на влаковете, които тръгваха от Мерилебън.
— Сега линията е електрифицирана до Грейт Мисиндън — добави офицерът и Лиймас каза, че това е чудесно.
И така дадоха му пакета и той си тръгна. Взе автобус до Марбъл Арч, а след това походи пеша. Имаше малко пари в джоба и възнамеряваше да си позволи едно свястно ядене. Смяташе да пресече Хайд Парк и да стигне до Пикадили, а после през Грийн Парк и парка Сейнт Джеймс до Парлъмънт Скуеър, след това да тръгне надолу по Уайтхол до Странд, където можеше да седне в голямото кафене близо до Чаринг Крос Стейшън и да изяде един добър стек за шест шилинга.
Лондон беше красив този ден. Пролетта бе закъсняла и парковете бяха пълни с минзухари и нарциси. Хладен, ободряващ ветрец подухваше от юг. Би могъл да върви цял ден, но все още държеше пакета и трябваше да се отърве него. Кошчетата за отпадъци бяха твърде малки, щеше да стане за смях, ако се опита да го напъха в някое от тях. Може би трябваше да извади отвътре едно-две неща, жалките си документи — застрахователен картон, шофьорска книжка и Е.93 (каквото и да означава това), сложено в бежов плик с инициали OHMS2 — но изведнъж му стана все едно.
Седна на една пейка и сложи пакета на известно разстояние от себе си, после леко се отдръпна. След няколко минути се върна на пътеката, без да вземе неудобния си багаж. Тъкмо стигна алеята и чу вик. Обърна се, може би малко рязко, и видя как един мъж в шлифер му прави знак да се върне, хванал в свободната си ръка кафявия книжен пакет.
Лиймас бе пъхнал ръце в джобовете и не ги извади. Стоеше полуизвърнат, загледан в мъжа със шлифера. Човекът се поколеба, очевидно очакваше, че Лиймас ще дойде при него или ще прояви признаци на интерес, но той не стори нито едното, нито другото. Само вдигна рамене и продължи по пътеката. Отново чу вик, но не му обърна внимание. Вече знаеше, че мъжът е тръгнал след него. Чу стъпките, подтичващи по чакъла, да приближават бързо и после един глас, леко задъхан и раздразнен:
— Ей, ти — слушай — и в този момент те се изравниха. Лиймас спря, обърна се и го изгледа.
— Да?
— Този пакет е твой, нали? Забрави го на пейката. Защо не спря, като те виках?
Висок, с доста къдрава кестенява коса, с оранжева вратовръзка и бледозелена риза. Леко сприхав и пада малко педи, помисли си Лиймас. Може би учител, бивш кадър на Лондонското икономическо училище и ръководител на някой драматичен състав от предградията. Недовижда.
— Хвърли го — рече Лиймас. — Не ми трябва. Човекът се изчерви.
— Не можеш да го оставиш ей така. Това е боклук.
— Мога, по дяволите — отвърна Лиймас. — Някой ще се възползва от него.
И понечи да тръгне, но непознатият продължаваше да препречва пътя му, прегърнал с две ръце пакета, сякаш беше бебе.
— Измитай се — отрони Лиймас, — ако нямаш нищо против.
— Слушай — рече мъжът и гласът му се извиси с цяла октава. — Исках да ти направя услуга. Защо е нужно да се държиш така ужасно грубо?
— Ако толкова настояваш да ми направи услуга — отговори Лиймас, — защо ме следиш от половин час?
Бива си го, мислеше Лиймас. Дори не трепна, макар че сигурно здравата съм го стреснал.
— Ако искаш да знаеш, взех те за един човек, когото познавах някога в Берлин.
— И затова ме следиш вече половин час?
Гласът на Лиймас прозвуча много саркастично, а кафявите му очи не се отместиха нито за секунда от лицето на мъжа.
— Съвсем не е половин час. Зърнах те в Марбъл Арч и помислих, че си Алек Лиймас, един човек, комуто дължа пари. Преди години работех за Би Би Си в Берлин и взех заем от него. Оттогава ме гризе съвестта, затова вървях след теб. Исках да се уверя.
Лиймас продължаваше да го гледа безмълвно. Мислеше си, че не го бива чак толкова, но все пак се справя добре. Версията му не беше много правдоподобна, но това нямаше значение. Важното бе, че я беше измислил импровизирано и не се отказваше от нея, след като Лиймас осуети това изпитание, което обещаваше да бъде класически начин за влизане в контакт.
— Аз съм Лиймас — рече той накрая. — Кой, по дяволите, си ти?