Представи се с името Аш и Лиймас разбра, че го лъже. Мъжът се престори на съвсем сигурен, че Лиймас е Лиймас, затова по време на обяда отвориха пакета и заразглеждаха застрахователния му картон — като двама развратници, помисли си Лиймас, втренчени в порнографска картичка. Аш поръча обяда, преигравайки малко с факта, че не се съобразява с цените. Пиха „Франкенвайн“, за да си припомнят добрите стари времена. Отначало Лиймас упорстваше, че не може да се сети за Аш и Аш отвърна, че е изненадан. Каза го с тон, който подсказваше, че се чувства обиден. Срещнали се на едно събиране, обясни той, организирано от Дерек Уилямс в апартамента му оттатък Ку-дам (тук не сбърка) и всички момчета от пресата били там. Алек сигурно си спомня това? Не, Лиймас не помнеше. Е, не може да не помни Дерек Уилямс от „Обзървър“, онзи сладур, който организираше хубави вечери с пица. Лиймас хич го нямаше по имената, в края на краищата ставаше дума за 1954, много вода бе изтекла оттогава. Аш помнеше (всъщност малкото му име беше Уилям, но обикновено му викали Бил), помнеше съвсем ясно. Пили коктейли, бренди с ментовка и доста се поразвеселили. Дерек довел някакви страхотни мацки, половината кабаре от Малкастен, невъзможно е Алек да не си спомня сега? Лиймас май започваше нещо да се сеща и ако Бил продължи още малко разказа си…
И Бил продължи, несъмнено развихряйки фантазията си, но го правеше добре, като наблягаше повечко на тънката част — как накрая се озовали в някакъв секс-клуб с три от момичетата. Алек, едно приятелче от канцеларията на политическите съветници и Бил. Той страшно се притеснил, че няма в себе си пари и Алек платил сметката. Бил искал да отведе момичето си в къщи и Алек дал още десет лири.
— Господи — прекъсна го Лиймас, — сега си спомням, разбира се!
— Знаех си — рече Аш щастливо, като кимаше над чашата си. — Слушай, хайде да изпием и другата половина, толкова е приятно.
Аш бе типичен представител на тази част от човечеството, която във взаимоотношенията си с хората следва принципа на предизвикателството и реакцията. Усетеше ли проява на слабост, настъпваше, откриеше ли съпротива, отстъпваше. Тъй като нямаше определено мнение или предпочитание, той се приспособяваше към вкусовете на събеседника. Готов беше да пие чай във Фортнъмз и бира в Проспект ъв Уитби; да слуша военна музика в парка Сейнт Джеймс или джаз в някое мазе на Комптън Стрийт. Гласът му трепереше от съчувствие, когато говореше за Шарпвил или от възмущение, станеше ли дума за разрастването на цветнокожото население на Великобритания. Тази очевидно пасивна роля отвращаваше Лиймас и изкарваше наяве всичко тиранично у него. Той неусетно подвеждаше събеседника си до положение, от което не може да се измъкне, и после сам се оттегляше, така че Аш непрекъснато трябваше да се спасява от задънената улица, в която го е подмамил Лиймас. На моменти този следобед Лиймас бе така нагъл, че стигаше до извратеност и съвсем оправдано би било Аш да сложи край на разговора — още повече че плащаше сметката. Но той не стори това. Дребният очилат мъж с тъжна физиономия, който седеше сам на съседната маса и бе потънал в някаква книга за производството на сачмени лагери, би си извадил заключение, ако слушаше разговора, че Лиймас дава свобода на садистичната си природа — или може би (ако е особено деликатен), че Лиймас доказва на себе си, че само човек с някакви задни мисли би могъл да изтърпи подобно отношение.
Беше почти четири, когато поискаха сметката и Лиймас престорено настоя да си я разделят. Аш не искаше да чуе, разплати се и извади чековата си книжка, за да уреди дълга си.
— Двадесет от най-добрите — рече той и попълни датата върху чека.
После погледна към Лиймас, широко отворил очи, преливащ от любезност:
— Всъщност не е проблем, ако ти дам чек, нали? Лиймас се поизчерви и отговори:
— В момента нямам банка — току-що се връщам от чужбина, още не съм успял да уредя този въпрос. Най-добре ми дай чек и ще го осребря в твоята банка.
— Мили мой, това е абсолютно невъзможно! Трябва да ходиш чак до Родърхайд за целта!
Лиймас вдигна рамене, а Аш се засмя. Уговориха се да се срещнат на същото място следващия ден в един часа и Аш да донесе парите в брой.
Аш взе такси на ъгъла на Комтън Стрийт и Лиймас му махаше с ръка, докато го загуби от очи. След като колата изчезна, погледна часовника си. Показваше четири. Сигурно все още го следяха, затова се спусна пеша до Флийт Стрийт и изпи чаша кафе в „Черно и бяло“. Погледна в книжарниците, зачете се във вечерните издания, изложени по витрините на вестникарските агенции, и после съвсем изненадващо, сякаш това му бе хрумнало в последния момент, скочи в един автобус. Автобусът се насочи към Лъдгейт Хил и там близо до станция на метрото попадна в улично задръстване. Лиймас слезе и взе метрото. Купи си билет от шест пенса, застана прав в последния вагон и слезе на следващата спирка. Хвана друг влак за Юстън и потегли обратно към Чаринг Крос. Когато стигна до гарата, часът бе вече девет и беше станало доста хладно. Отпред чакаше някакъв камион, шофьорът спеше дълбоко.