Лиймас я изгледа мълчаливо.
— И Лендзер?
— Снощи.
Появи се един полицай.
— Трябва да се преместите — рече той. — Забранено е да се пречи на движението при бариерата. Лиймас се извърна и изръмжа:
— Върви по дяволите.
Германецът се наежи, но жената промълви:
— Качете се, ще отидем долу при завоя.
Лиймас се настани до нея и те потеглиха бавно. Стигнаха до някакво отклонение.
— Не знаех, че имате кола — каза той.
— На мъжа ми е — отвърна тя безучастно. — Карл не ви е казвал, че съм омъжена, нали? — Лиймас не отговори. — Мъжът ми и аз сме в една оптична фирма. Пускат ни да пътуваме заради работата. Карл ви е съобщил само моминското ми име. Не искаше да ме забърква с… вас.
Лиймас извади от джоба си ключ.
Ще трябва да ви настаним някъде — рече той. Гласът му прозвуча равно. — Има един апартамент на Албрехт Дюрер Щрасе, до музея. Номер 28 А. Там ще намерите всичко необходимо. Щом дойде, ще ви телефонирам.
— Ще стоя тук с вас.
— Аз няма да остана. Вървете в апартамента. Ще ви позвъня. Няма смисъл да се чака тук сега.
— Но той ще дойде на този пункт. Лиймас я погледна изненадано.
— Той ли ви каза това?
— Да. Тук познава един военен полицай, синът на хазаина му. Може би ще е от полза. Затова избра този маршрут.
— И сподели това с вас?
— Има ми доверие. Всичко ми разказа.
— Господи.
Той й подаде ключа и влезе в бараката, за да избяга от студа. Полицаите си шепнеха нещо. По-едрият демонстративно му обърна гръб.
— Извинявайте — рече Лиймас. — Съжалявам, че ви наругах. Той отвори една оръфана чанта и започна да рови в нея, докато накрая намери това, което търсеше: половин бутилка уиски. По-старият граничар кимна и прие поканата, като напълни по половин кафеена чаша на всеки, доливайки я с черно кафе.
— Къде изчезна американецът? — запита Лиймас.
— Кой?
— Оня от ЦРУ. Дето беше с мен.
— Нани-на — рече по-старият и всички се разсмяха. Лиймас сложи чашата на масата и каза:
— Какви са разпорежданията за откриване на преграден огън, когато някой бяга през границата? Човек, когото преследват.
— Можем да стреляме за прикритие само ако военната полиция открие огън в нашия сектор.
— Това означава, че не можете да стреляте, преди човекът да е преминал отсам?
По-старият се обади:
— Не можем да открием преграден огън, мистър…
— Томас — отвърна Лиймас. — Томас. Здрависаха се и двамата полицаи също се представиха.
— Не можем да открием преграден огън. Ето това е истината. Казват ни, че ако стреляме, щяла да избухне война.
— Глупости — рече младият полицай, събрал смелост от уискито. — Ако съюзниците не бяха тук, Стената отдавна да я няма.
— И Берлин също — промърмори по-старият.
— Чакам един мъж тази вечер — каза Лиймас отривисто.
— Тук? На тази бариера?
— Много е важно да го спасим. Хората на Мундт са по следите му.
— Все още има места, където човек може да се прехвърли през Стената — рече младият полицай.
— Не е в стила му. Той ще се опита да ги заблуди и да прекоси. Разполага с документи, ако все още са валидни. Има и велосипед.
В пропускателния пункт имаше само една настолна лампа със зелен абажур, но силната светлина на дъговите лампи нахлуваше в бараката, като че ли навън грееше изкуствена луна. Вече бе настъпил мрак, а с него и тишина. Говореха така, сякаш се бояха да не ги подслушват. Лиймас се премести до прозореца и зачака. Пред него се виеше шосето, а от двете му страни бе Стената — мръсно, грозно съоръжение от циментови блокове, обточено с бодлива тел и осветено с жълтеникави мъждиви лампи, прилично на декор за концентрационен лагер. На изток и на запад от Стената се разстилаше невъзстановеният Берлин, един полусвят от развалини — разделени в две измерения зъбери на военната разруха.
Тази проклета жена, мислеше си Лиймас, и тоя глупак Карл, дето ме излъга за нея. Излъга, като премълча, както правят всички агенти по света. Учиш ги да мамят, да прикриват следите си, а после и теб лъжат. Само веднъж я спомена, след онази вечеря на Щюрцщрасе миналата година. Карл тъкмо бе направил големия си удар и Кънтроул поиска да се срещне с него. Имаше ли успешна операция, не минаваше без Кънтроул. Вечеряха тримата — Лиймас, Кънтроул и Карл. Карл си падаше по такива неща. Появи се, докаран като момченце от неделното училище, измит и излъскан, сваляше шапка, преливащ от уважение.
Кънтроул му стиска ръката цели пет минути и накрая каза: „Искам да знаеш, че сме много доволни, Карл, страшно доволни.“ Лиймас ги гледаше и си мислеше: Това ще ни струва още няколко стотачки годишно.