— Позволих си да ти осигуря документи — любезно отвърна Кийвър. Нищо в гласа му не издаваше, че се занимава с друго, освен да посредничи в една солидна търговска сделка. — Ще излетим за Хага утре сутрин в 9.45. Хайде да отидем у нас и да обсъдим подробностите.
Кийвър плати. Взеха такси и се отправиха към някакъв адрес в един доста добър квартал, недалеч от Сейнт Джеймс парк.
Апартаментът на Кийвър беше луксозен и скъп, но всичко в него някак си оставяше впечатлението, че е обзаведен набързо. Говори се, че в Лондон има магазини, които продават подвързани книги на метраж, и декоратори, които нагласяват цветовата гама на стените в хармония с някоя картина. Лиймас, който не бе особено чувствителен към подобни изтънчености, непрекъснато забравяше, че се намира в частен апартамент, а не в хотел. Когато Кийвър го заведе в стаята му (тя гледаше към мрачен вътрешен двор, а не към улицата), той запита:
— Откога живееш тук?
— О, отскоро — небрежно отговори Кийвър, — от няколко месеца, не повече.
— Сигурно струва куп пари. Все пак смятам, че ти подхожда.
— Благодаря.
В стаята му върху посребрен поднос имаше бутилка скоч и сифон със сода. В отсрещния край се намираха самостоятелна баня и тоалетна, преградени от помещението със завеса.
— Какво хубавичко гнезденце. И всичко това за сметка на пролетариата.
— Млъквай — обади се Кийвър и добави. — Ако ти трябвам, има вътрешен телефон за спалнята ми. Ще съм буден.
— Е, смятам, че ще мога да се съблека сам.
— Тогава, лека нощ — отсече Кийвър и напусна стаята.
И той е напрегнат, помисли си Лиймас.
Лиймас се събуди от звъна на телефона до леглото. Беше Кийвър.
— Шест часът е — рече той. — Закуската е в и половина.
— Добре — отговори Лиймас и затвори. Болеше го глава.
Кийвър сигурно бе повикал такси, защото в седем часа на вратата се позвъни и той попита Лиймас:
— Готов ли си?
— Нямам друг багаж — отвърна Лиймас — освен самобръсначката и четката за зъби.
— За това съм се погрижил. Иначе готов ли си? Лиймас вдигна рамене.
— Предполагам. Имаш ли цигари?
— Не — рече Кийвър, — но в самолета можеш да си купиш. По-добре разгледай това — добави той и му подаде един британски паспорт. Беше издаден на негово име със собствената му снимка отгоре и подпечатан в ъгъла с релефния печат на Форин офис. Не беше нито нов, нито стар: според него Лиймас беше чиновник, семейно положение — неженен. Държейки го в ръце, той за пръв път се почувствува малко нервен. Сякаш се женеше — каквото и да се случеше, нищо вече нямаше да е както преди.
— А пари? — попита Лиймас.
— Не са ти необходими. Фирмата плаща.
8.
Льо Мираж
Утрото беше студено, леката мъгла, влажна и сивкава, щипеше кожата. Аерогарата напомни на Лиймас за войната: самолети, полускрити в мъглата, които очакваха господарите си; кънтящи гласове и тяхното ехо; неочакван вик и нелепо потракване на дамски токчета върху каменната настилка, бумтежа на мотор, който сякаш се намира досами рамото ти. И навсякъде една атмосфера на съзаклятничество, витаеща около тези, които са станали в ранни зори — нещо едва ли не като превъзходство, идещо от това, че са видели как нощта се стопява в утрото. Персоналът имаше онзи вид на знаещи хора, които са запознати с тайнството на зората и оживени от студа. Отнасяха се с пътниците и багажа им с надменността на мъже, завърнали се от фронта: обикновени смъртни, на които тази сутрин няма да се случи нищо особено.
Кийвър беше осигурил багаж за Лиймас. Малка подробност, която възхити Лиймас. Пътниците без багаж привличат внимание, а това не влизаше в сметките на Кийвър. Минаха през гишето на авиолиниите и се отправиха, водени от табелите, към паспортната проверка. Имаше един нелеп момент, когато се загубиха и Кийвър се държа грубо с някакъв носач. Лиймас предположи, че се притеснява за паспорта. — Няма защо, помисли той, всичко е наред.
Полицаят, който проверяваше документите, беше млад дребен мъж с вратовръзка на разузнавателния корпус и с някаква тайнствена значка на ревера. Имаше рижи мустаци и акцент от северните области, който явно беше смъртен враг за кариерата му.
— Дълго ли ще отсъствате, сър? — попита той.
— Няколко седмици — отговори Лиймас.
— Трябва да внимавате, сър. Паспортът ви изтича на тридесет и първи.
— Знам — рече Лиймас.
Тръгнаха рамо до рамо към чакалнята. Лиймас каза:
— Няма що, мнително копеле си, Кийвър — а другият тихичко се изсмя.
— Не можем да те оставим без надзор, нали? Не влиза в договора — отвърна той.
Имаше още двадесет минути до полета. Седнаха на една маса и поръчаха кафе.