— Довиждане — повтори Кийвър и тихичко излезе.
Питърс заведе Лиймас в една от задните стаи. На прозореца висяха тежки дантелени пердета, богато украсени с драперии и волани. На перваза бяха наредени саксии — огромни кактуси, тютюн и някакво странно дърво с широки, сякаш каучукови листа. Мебелировката беше тежка, в псевдостаринен стил. В средата на стаята имаше маса и два стола, украсени с дърворезба. Масата бе застлана с покривка в ръждив цвят, която приличаше по-скоро на килим. Върху нея пред всеки стол бе поставен бележник и молив. Върху бюфета имаше уиски и сода. Питърс отиде и наля по чаша за двамата.
— Слушай — рече Лиймас изведнъж. — Оттук-нататък мога да мина и без цялата тази добронамереност, нали ме разбираш? И двамата знаем за какво става дума, и двамата сме професионалисти. Ти ми плащаш, аз ти продавам сведения — дано останеш доволен. Но, за Бога, не се преструвай, че си се влюбил в мен. — Звучеше напрегнат, несигурен. Питърс кимна.
— Кийвър ми каза, че си горд човек — отбеляза той равнодушно и след това добави без усмивка. — В края на краищата, каква друга причина може да има, за да се нахвърлиш върху един продавач?
Лиймас предположи, че е руснак, но не беше сигурен. Английският му бе почти съвършен, имаше свободните маниери и навиците на човек, който е свикнал да се ползва от удобствата на цивилизования живот.
Настаниха се на масата.
— Кийвър ти е казал колко ще ти платя? — започна Питърс.
— Да, петнадесет хиляди лири, които мога да изтегля от някаква банка в Берн.
— Да.
— Каза, че може би ще имаш допълнителни въпроси през следващата година — рече Лиймас — и ще платиш още пет хиляди, ако съм на разположение.
Другият кимна.
— Не приемам подобно условие — продължи Лиймас. — И двамата чудесно знаем, че така не става. Искам да си взема петнайсетте хиляди и да изчезна. Вашите хора пипат яко, щом става дума за агенти-предатели, нашите също. Нямам намерение да си седя на задника в Сен Мориц, докато ти ликвидираш една по една шпионските мрежи, за които съм ти дал сведения. Те не са глупави, ше знаят кого да търсят. Нищо чудно и сега да са по петите ни.
Питърс кимна.
— Разбира се, можем да те заведем на някое… по-безопасно място, нали?
— Зад завесата?
— Да.
Лиймас само поклати глава и продължи:
— Предполагам, че ще ти трябват около три дни за предварителен разпит. После ще искаш да започнем отначало с подробни сведения.
— Не е задължително — отговори Питърс.
Лиймас го изгледа с интерес.
— Аха — рече той, — изпратили са експерта. Или да не би центърът в Москва да не е информиран за това?
Питърс мълчеше, само наблюдаваше Лиймас и го измерваше с поглед. Накрая взе молива, който бе сложен пред него, и каза:
— Да започнем ли със службата ти по време на войната? Лиймас вдигна рамене.
— Както искаш.
— Добре. Ще започнем оттам. Просто разказвай.
Записах се в инженерните войски през 1939 година. Вече завършвах подготовката си, когато пристигна съобщение — приканваха всички лингвисти да кандидатстват за специалните служби в чужбина. Знаех холандски, немски и достатъчно френски, а и войниклъкът ми бе омръзнал, така че подадох молба. Познавах Холандия добре. Баща ми имаше представителство за машинни инструменти в Лайден, бях живял там девет години. Минах през стандартната беседа и след това ме изпратиха в една школа близо до Оксфорд, там се научих на обичайните маймунджилъци.
— Кой ръководеше школата?
— Чак по-късно разбрах. Запознах се със Стийд-Аспри и един преподавател от Оксфорд на име Филдинг. Те ръководеха училището. През 41 — ва ме пуснаха в Холандия и останах там почти две години. В ония времена губехме агентите си по-бързо, отколкото можехме да ги намерим — кръв се лееше тогава. Холандия е ужасна за този вид работа, няма истински височини, няма скришни места, където да установиш щаб или да сложиш радиостанция. Все в движение, все бягаш. Мръсна игра беше. Измъкнах се в 43 — та и прекарах няколко месеца в Англия, а после трябваше да отида в Норвегия — беше като на пикник в сравнение с Холандия. През 45 — а ми платиха и ме отпратиха, затова се върнах пак тук, в Холандия, и се опитах да възстановя бизнеса на баща ми. Не се получи. Станах съдружник на един стар приятел, който имаше пътническо бюро в Бристол. Издържахме осемнадесет месеца и банкрутирахме. После изневиделица получих писмо от Отдела — имал ли съм желание да се върна? Сметнах, че дотук ми стига, затова отговорих, че ще си помисля. Наех бунгало на Лънди Айлънд. Останах там една година и си угаждах на стомаха, после пак всичко ми омръзна и взех, че им писах. Към края на 49 — а бях отново в техните списъци. Естествено с прекъснат трудов стаж, намалени пенсионни права и обичайните затруднения. Да не би да приказвам много бързо.