— Засега не — отвърна Питърс и му наля още уиски. — Естествено пак ще говорим за това. С имена и дати.
На вратата се почука и жената донесе обеда — огромни порции мезета, хляб и супа. Питърс бутна настрана записките си и те започнаха да се хранят мълчаливо. Разпитът бе започнал.
Жената почисти остатъците от обеда.
— И така върна се в Цирка — заговори Питърс.
— Да. Известно време ме държаха на чиновническа работа, обработвах доклади, правех оценка на военната мощ в страните зад желязната завеса, проследявах части, ей такива работи.
— В коя секция?
— Сателит 4. Там бях от февруари 50 — а до май 51 — ва.
— Кои бяха колегите ти?
— Питър Гилъм, Брайън де Грей и Джордж Смайли. Смайли напусна в началото на 51 — ва и се прехвърли в контрашпионажа. През май 51 — ва ме изпратиха в Берлин като ЗКР — заместник-контрольор на района. Това означава, че движех цялата оперативна работа.
— Кои бяха подчинените ти — Питърс записваше бързо. Лиймас предположи, че си има свой собствен вид стенография.
— Хакет, Сароу и Де Джонг. Де Джонг загина в пътна злополука през 59 — а. Предположихме, че е убит, но не успяхме да го докажем. Всеки си имаше мрежа, а аз отговарях за тях. Искаш ли повече подробности? — попита той сухо.
— Разбира се, но по-късно. Продължавай.
— През 54 — та хванахме първата голяма риба в Берлин: Фритц Фегер, втория човек в Министерството на отбраната на ГДР. Дотогава нещата вървяха мудно — но през ноември 54 — та завербувахме Фритц. Използвахме го почти две години и после изведнъж изчезна. Чух, че умрял в затвора. Минаха още три години, докато успеем да намерим някой от неговия калибър. Тогава през 1959 се появи Карл Римек. Карл беше в Президиума на източногерманската комунистическа партия. Той беше най-добрият агент, когото съм срещал на света.
— Но сега е мъртъв — отбеляза Питърс.
Нещо като сянка от срам премина по лицето на Лиймас.
— Бях там, когато го застреляха — прошепна той. — Имаше любовница, която се прехвърли през границата точно преди Карл да умре. Беше й разказал всичко — по дяволите, тя знаеше наизуст цялата шпионска мрежа. Нищо чудно, че го разкриха.
— Ще се върнем на Берлин по-нататък. Кажи ми едно. След като Карл умря, ти се върна в Лондон. Там ли прекара останалата част от службата си?
— Да, малкото време, през което работих.
— В какво се състоеше работата ти?
— Бях в секция Банково дело. Надзор над възнагражденията на агентите, плащания отвъд океана за тайните мисии. И дете би могло да се справи с това. Получавахме ордери и подписвахме чекове. От време на време възникваха главоболия заради секретността.
— Директно ли работехте с агентите?
— Как бихме могли? Резидентът от дадена страна прави заявка. Дирекцията слага печат с благословията си и я препраща при нас, за да изплатим сумата. В повечето случаи превеждаме парите в някоя удобна чуждестранна банка, където резидентът може да я изтегли лично и да я предаде на агента.
— Как се означаваха агентите? С кодови имена?
— С номера. В Цирка ги наричат комбинации. На всяка мрежа се дава комбинация, всеки агент се обозначава с буква, прибавена към нея. Например Карл беше осем А чертичка едно.
Лиймас бе започнал да се изпотява. Питърс го наблюдаваше безстрастно и го преценяваше от отсрещния край на масата като професионален комарджия. Колко струва Лиймас? Какво може да го пречупи, да го примами или уплаши? Какво мрази и преди всичко какво знае? Ще запази ли най-силният си коз за накрая, за да го продаде възможно най-скъпо? Питърс не го допускаше. Лиймас беше загубил твърде много от душевното си равновесие, за да го разиграва. Той беше в конфликт със самия себе си, човек, който познава един живот и една вяра и им е изменил. Питърс се беше сблъсквал и преди с подобни случаи. Виждал бе това дори у хора, които са преживели пълно идеологическо превъплъщение, които са открили ново верую в тайните часове на нощта и сами, подтиквани от вътрешната сила на убежденията си, се отказваха от призвание, семейство, от родина. Дори те, макар и изпълнени с нов плам и нова вяра, трябваше да се борят с позора на предателството. Дори те едва можеха да потиснат почти физическото терзание да кажат това, което са били обучени никога, при никакви обстоятелства да не разкриват. Като отстъпници, които се страхуват да подпалят Разпятието, те се колебаеха между инстинктивното и материалното и Питърс, потопен в същата двойственост, трябваше да ги утеши и да пречупи гордостта им. И двамата съвсем ясно улавяха атмосферата. Заради това Лиймас бе отхвърлил така яростно възможността за човешки взаимоотношения с Питърс, гордостта не му позволяваше. Питърс съзнаваше, че всичко това ще накара Лиймас да излъже, да лъже, може би само като изпуска факти, но все пак да лъже, от гордост като предизвикателство или просто заради самото упорство, свойствено на професията му, и той, Питърс, трябва да хване лъжите. Освен това бе наясно — дори само обстоятелството, че Лиймас е професионалист можеше да накърни интересите му: той щеше да подбира сведенията си и тогава, когато Питърс не искаше това, щеше да предугажда какъв тип информация му е нужна и правейки го, би могъл да отмине някоя незначителна подробност, която би била от съществено значение за тези, дето ще я оценяват. И към всичко това трябваше да се прибави и капризната суета на един алкохолизиран несретник. — Мисля — рече Питърс, — че сега е време да разгледаме по-подробно службата ти в Берлин. Периода от май 1951 до март 1961 година. Налей си още пиене.