Лиймас го наблюдаваше как взима цигара от кутията на масата и как я пали. Забеляза две неща — че Питърс е левак и че отново е сложил цигарата в устата си така, че щемпелът с името на производителя да е от обратния край и да изгори пръв. Лиймас харесваше този жест: той показваше, че и Питърс като него е бил преследван.
Питърс имаше странно лице, сиво и безизразно Вероятно отдавна бе загубило цвета си — може би в някой затвор през първите дни на революцията. Чертите му бяха вече напълно завършени и той щеше да изглежда така, докато умре. Може би само твърдата сива коса щеше да побелее, но лицето нямаше да се измени. Лиймас смътно се чудеше какво е истинското му име, дали е женен. В него имаше нещо много последователно, което му харесваше Това бе последователността на силата, на самочувствието. Ако Питърс излъжеше, щеше да има основание за това. Лъжата щеше да бъде обмислена, необходима, много различна от непохватните извъртания на Аш Аш, Кийвър, Питърс — това беше градация на качеството, на властта, която за Лиймас бе нещо неоспоримо в йерархията на една разузнавателна мрежа. Подозираше, че е и градация в идеологията. Аш, наемникът, Кийвър придружителят, и сега Питърс, за когото целта и средствата бяха едно и също нещо.
Лиймас започна да разказва за Берлин. Питърс го прекъсваше рядко, от време на време задаваше въпрос или коментираше, и в тези случаи проявяваше техническо любопитство и вещина, които напълно отговаряха на темперамента на самия Лиймас. Лиймас бе сякаш отзивчив дори към безпристрастния професионализъм на своя разпитван — това бе качество, което и двамата притежаваха.
Много време било нужно, за да се изгради свястна мрежа в източната зона на Берлин, обясни Лиймас. По-рано градът гъмжал от второразредни агенти; разузнаването било дискредитирано и така било навлязло във всекидневието на града, че можело да завербуваш някой по време на коктейлите, да го инструктираш, докато трае вечерята, и до сутринта той да бъде разкрит. За професионалистите това било кошмар: десетки служби, в половината от които била проникнала и противниковата страна, хиляди безработни, прекалено много нишки, съвсем малко източници, ограничено пространство за опериране. Е, да, вярно, пробили с Фегер през 1954. Но около 56 — а когато всеки отдел на Службата плачел за висококачествени сведения, били в пълна безизходица. Фегер ги прекарвал с второразредна информация, която едва преварвала новините в пресата. Имали нужда от сериозни сведения и трябвало да чакат още три години, за да ги получат.
Един ден Де Джонг отишъл на пикник в някаква горичка в покрайнините на Източен Берлин. Колата му била с британски военен номер. Паркирал, заключил и я оставил на чакъления път край канала. След пикника децата му изприпкали напред, носейки кошницата. Щом стигнали до колата, спрели, поколебали се, пуснали кошницата и хукнали обратно. Някой бил разбил ключалката — дръжката била счупена, а вратата — леко открехната. Де Джонг изругал, защото се сетил, че е оставил фотоапарата си в жабката. Отишъл и прегледал колата. Ключалката била разбита. Предположил, че са използвали парче метална тръба, нещо, което лесно може да се скрие в рькава. Но фотоапаратът си бил на мястото, същото и палтото му, както и няколкото пакета на жена му. На шофьорската седалка имало кутия от тютюн, а в нея — малка метална касета. Де Джонг знаел точно какво съдържа — това била касета от филм за суперминиатюрна камера, вероятно „Минокс“.
Де Джонг се върнал в къщи и проявил филма. На него били заснети протоколите от последното събрание на Президиума на източногерманската комунистическа партия, ГЕСП. По странна случайност могъл да направи съпоставка с друг източник, снимките били автентични.