Тогава Лиймас поел случая. Имал страшна нужда от успех. На практика не бил постигнал абсолютно нищо, откакто дошъл в Берлин, а вече минавал средната възрастова граница за пълноценна оперативна работа. Точно след една седмица той закарал колата на Де Джонг на същото място и тръгнал да се разхожда.
Мястото, което Де Джонг избрал за своя пикник, било запустяло — канал с няколко разрушени от бомби бункера, изпръхнали песъчливи поля и от източната страна — рядка борова горичка, разположена на около 200 метра от чакълени път покрай канала. Преимуществото му било, че осигурява уединение — нещо, което рядко се намира в Берлин, а освен това било невъзможно да те наблюдават. Лиймас навлязъл в горичката. Не направил опит да следи колата, защото не знаел от коя посока може да дойде човекът. Ако го видел, че скришом я наблюдава, щял да провали шансовете си и да загуби доверието на своя информатор. Оказало се, че безпокойствата му са излишни.
Когато се върнал, в колата нямало нищо. Прибрал се в Западен Берлин и се проклинал, че се показал такъв глупак. Президиумът щял да заседава чак след петнадесет дни. След три седмици пак взел колата на Де Джонг заедно с една чанта за пикник, в която имало хиляда долара в банкноти от по двадесет. Оставил вратата отключена за два часа, а когато се върнал, в жабката имало кутия от тютюн. Чантата за пикник била изчезнала.
Филмите били пълни с първокачествен документален материал. През следващите шест седмици повторил процедурата още два пъти и всичко протекло по същия начин.
Лиймас разбрал, че е открил златна мина. Дал на източника си кодовото име „Мейфеър“ и изпратил песимистично писмо в Лондон. Съзнавал, че ако им открие дори половината от фактите, те ще поискат да контролират случая директно, а това той отчаяно се мъчел да предотврати. По всяка вероятност само подобна операция можела да го спаси от пенсиониране, а и значението й за Лондон било такова, че щели да поискат да му я отнемат. Дори да ги държи на почтено разстояние, все още съществувала опасност Циркът да налага свои теории, да прави предложения, да настоява за предпазливост, да изисква действие. Щели да го задължат да дава само нови доларови банкноти с надеждата да ги проследят, да поискат да им изпрати филмовите касети за изследване, да организират непохватни преследвачески акции и да ги разгласят по отделите. Най-вече щели да настояват да осведомят отделите, а това според Лиймас щяло да вдигне страхотен шум около случая. Работил като побъркан в продължение на три седмици. Преровил личните досиета на всеки член на Президиума, направил списък на целия чиновнически състав, който би могъл да има достъп до протоколите. От списъка на персонала на последната страница на факсимилетата той допълнил общия брой на възможни информатори до тридесет и един, включително чиновници и секретарки.
Изправен пред почти непосилната задача да идентифицира един информатор от непълните сведения за тридесет и един кандидати, Лиймас се върнал на оригиналния материал, а това, каза той, било нещо, което трябвало да направи много по-рано. Озадачил го фактът, че на никой от заснетите протоколи, които получил до този момент, нямало номерация, че никой нямал печат с класификация за секретност и че във второто и в четвъртото копие имало думи, зачеркнати с молив или пастел. Накрая стигнал до важно заключение: че фотокопията са свързани не със самите протоколи, а с проектите за тях. Това автоматично поставяло източникът на информация в Секретариата, а той бил много малък. Проектопротоколите били ясно и много внимателно снимани, което предполагало, че фотографът е имал достатъчно време и самостоятелна стая.
Лиймас прегледал отново списъка. В Секретариата имало някакъв мъж на име Карл Римек, бивш лекар в армията с чин полковник, който три години бил военнопленник в Англия, сестра му живеела в Померания по времето, когато руснаците я опустошили, и оттогава не бил чувал нищо за нея. Бил женен и имал дъщеря на име Карла.
Лиймас решил да рискува. Чрез Лондон открил военнопленическия номер на Римек — 29012, и датата на освобождаването му — 10 декември 1945. Купил някаква немска детска научнофантастична книжка и на титулната страница написал на немски с юношески почерк:
„Тази книга принадлежи на Карла Римек, родена на 10 декември 1945 година в Байдфърд, Северен Девън.
А отдолу добавил:
„Желаещите да летят в Космоса трябва да се представят за инструктаж лично пред К. Римек. Прилагаме молба-формуляр. Да живее Народната република на демократичния космос.“