— Какво научихте от него? Лиймас се зачуди.
— Какво ли? Боже мой, не знам. Историята продължи ненормално дълго. Смятам, че го разкриха много преди да го заловят. Качеството на информацията значително спадна през последните няколко месеца. Сигурно вече бяха започнали да го подозират и го държаха настрана от най-важните неща.
— Но в общи линии какви сведения ви даде? — настояваше Питърс.
Постепенно Лиймас възстанови всички подробности и от дейността на Карл Римек. Питърс със задоволство откри, че паметта му е забележително свежа, като се има предвид количеството на изпития алкохол. Цитираше дати и имена, спомняше си каква е била реакцията на Лондон, каква подкрепа е получил, ако е имало такава, възпроизвеждаше суми, поискани и платени, дати на внедряване на другите агенти в мрежата.
— Съжалявам — рече Питърс накрая, — но не мога да повярвам, че един човек, в каквато и изгодна позиция да се намира, колкото и да е предпазлив, колкото и да е усърден, е в състояние да се сдобие с подробна информация в такъв широк обхват. Но дори и да е така, той никога не би могъл да я заснеме.
— Но ето че успя — настоя Лиймас, изведнъж ядосан. — Успя, по дяволите, и това си е.
— И Циркът никога не ти нареди да го разпиташ точно как и кога е видял всичките тия материали?
— Не — тросна се Лиймас. Римек беше чувствителен на тази тема и Лондон се задоволяваше да не дълбае в подробностите.
— Хм…м — замислено изсумтя Питърс. След малко той се обади:
— Вероятно си чул за оная жена?
— Каква жена? — остро запита Лиймас.
— Любовницата на Карл Римек, тази, дето се прехвърли в Западен Берлин през нощта, в която го застреляха — Е?
— Намерили са я мъртва преди седмица. Убита. Застреляли я от някаква кола, когато излизала от апартамента си.
— Този апартамент беше мой едно време — автоматично рече Лиймас.
— Може би — продължи Питърс — е знаела повече от теб за мрежата на Римек.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — наостри се Лиймас.
Питърс вдигна рамене.
— Всичко това е много странно — отбеляза той. — Чудя се кой я е убил.
След като изчерпаха случая Карл Римек, Лиймас продължи да разказва за други не така забележителни агенти, после за похватите на берлинската Служба, за връзките и персонала й, за записващата и снимачната й техника. Говориха до късно през нощта и през целия следващ ден и когато вечерта Лиймас най-после се довлече до леглото, осъзна, че вече е издал всичко, което знае за съюзническото разузнаване в Берлин и че за два дни е изпил две бутилки уиски.
Озадачаваше го само едно: настоятелното твърдение на Питърс, че Карл Римек е имал помощник, че му е съдействал някой високопоставен сътрудник. Кънтроул беше задал същия въпрос — сега си спомняше, — Кънтроул бе попитал до какви материали има достъп Римек. Как можеха и двамата да бъдат толкова сигурни, че Карл не е действал сам? Естествено имаше помощници — например телохранителите при канала в деня, когато Лиймас го видя за пръв път. Ала те бяха дребни риби — Карл му беше разказал за тях. Но Питърс — а Питърс в крайна сметка знаеше точно до какво може да се докопа Карл, — Питърс отказваше да повярва, че той е действал сам. Очевидно по този въпрос Питърс и Кънтроул бяха единодушни.
Може би беше така. Може би е имало още някой. Може би това бе „специалният интерес“, който Кънтроул държеше да предпази от Мундт на всяка цена. В такъв случай Карл Римек е сътрудничел с този „специален интерес“ и е доставял информацията, която двамата заедно са събирали. Може би за това са говорили Кънтроул и Карл, когато останаха сами онази вечер в апартамента на Лиймас в Берлин.
Както и да е. Утре ще се разбере. Утре той ще изиграе коза си.
Чудеше се кой е убил Елвира. И също — защо е била убита. Разбира се, тук имаше нещо, имаше някакво възможно обяснение — Елвира е знаела кой е специалният сътрудник на Римек и е била ликвидирана от него самия. Не, това беше много далечно предположение. А и преминаването от Изток на Запад беше трудно: в края на краищата Елвира бе убита в Западен Берлин.
Чудеше се също защо Кънтроул не му каза, че Елвира е мъртва. За да реагира естествено, когато Питърс му съобщи? Тези размишления сега бяха безполезни. Кънтроул си имаше свои причини; обикновено те бяха така дяволски заплетени, че бе необходима поне седмица, за да се разгадаят.