— Когато бях в Берлин, бяхме уредили нещо за Карл Римек, в случай че трябва да бяга и не може да се свърже с нас. Държахме за него фиктивен западногермански паспорт в една квартира в Дюселдорф. Следвайки предварително уточнен план, той можеше да го вземе винаги, когато поиска. Поддържахме го валиден — отдел Специални пътувания го подновяваше заедно с визите, щом срокът му изтечеше. Може би Кънтроул е използвал същия вариант за своя човек. Не знам, това е само предположение.
— Откъде си така сигурен, че са издавани паспорти?
— В архива имаше протоколи, разменени между секции Банково дело и Специални пътувания. Последният се занимава с фалшивите документи за самоличност и с визите.
— Разбирам — Питърс се замисли за момент, след това попита: — Какви имена използва в Копенхаген и Хелзинки?
— Роберт Ланг, електроинженер от Дерби. Това беше в Копенхаген.
— Кога точно беше там? — запита Питърс.
— Казах ти, 15 юни. Пристигнах към 11.30 сутринта.
— В коя банка отиде?
— За Бога, Питърс — ядоса се изведнъж Лиймас. — Ройъл Скандинавиън. Имаш я записана.
— Само исках да се уверя — отвърна равнодушно другият и продължи да пише. — А в Хелзинки?
— Стивън Бенет, корабен инженер от Плимут. Бях там — добави той саркастично — в края на септември.
— И посети банката още същия ден, в който пристигна?
— Да. 24 — ти или 25 — и, казах ти вече, не съм сигурен.
— От Англия ли носеше парите?
— Не естествено. Във всеки от случаите ги прехвърляхме на сметката на резидента. Той ги изтегляше, посрещаме ме на аерогарата с парите, сложени в куфарче, и аз ги отнасях в банката.
— Кой е резидентът в Копенхаген?
— Петер Йенсен, продавач в университетската книжарница.
— А кои бяха имената, които щеше да използва агентът?
— Хорст Карлсдорф в Копенхаген. Мисля, че така беше, да точно така, спомням си — Карлсдорф. Все ми идеше да кажа Карлсхорст.
— Описание?
— Мениджър от Клагенфурт, Австрия.
— А другото? Името в Хелзинки?
— Фехтман, Адолф Фехтман от Сен Гален, Швейцария. Имаше титла — да, точно така: доктор Фехтман, архивист.
— Ясно, и двамата немскоговорящи.
— Да, забелязах това. Но не може да е германец.
— Защо?
— Аз бях шеф на цялата берлинска организация, нали? Щях да съм осведомен. Такъв първокачествен агент в Източна Германия трябваше да се ръководи от Берлин. Щях да знам.
Лиймас стана, отиде до бюфета и си сипа уиски. Не си направи труд да налее на Питърс.
— Ти сам каза, че е имало специални предпазни мерки, специални процедури в този случай. Може би са сметнали, че не е необходимо да знаеш.
— По дяволите, не ставай глупав — скастри го Лиймас.
— Разбира се, че щях да знам.
Щеше да се придържа към това, каквото и да става. Искаше да ги накара да се почувствуват по — осведомени от него, така щеше да придаде повече тежест на останалата информация, която им даде. Те ще се опитат да правят изводи независимо от теб, беше го предупредил Кънтроул. Трябва да им поднесем фактите, без да се осланяме на техните заключения. Да заложим на техния интелект и самочувствие, на мнителността им един към друг — ето това трябва да направим.
Питърс кимна, сякаш потвърждаваше тъжната истина.
— Ти си много горд човек, Лиймас — отново заяви той.
Скоро след това Питърс го остави. Пожела му приятен ден и тръгна надолу по пътя край морето. Беше време за обяд.
10.
Трети ден
Питърс не се появи следобеда, нито на другата сутрин. Лиймас седеше в къщата и с нарастващо раздразнение очакваше някакво съобщение. Нищо не се получи. Попита икономката, но тя само се усмихна и вдигна пълните си рамене; Към 11 часа на следващата сутрин реши да излезе и да се поразходи по брега, купи си цигари и постоя известно време, загледан мрачно в морето.
На плажа имаше някакво момиче, което хвърляше хляб на чайките. Беше обърнато с гръб към него. Морският вятър развяваше дългата му черна коса и придърпваше палтото така, че тялото му придобиваше формата на дъга, като лък, опънат в посока към морето. В този момент той разбра какво точно му е дала Лиз — това, заради което щеше да се върне и да открие, ако изобщо някога пак се озове у дома в Англия. Това бе способността да се радваш на дребните неща — вярата в обикновения живот, тази простота, коя то те кара да натрошиш парчета хляб в хартиен плик, да отидеш на брега и да ги хвърлиш на чайките. Ето това внимание към незначителните неща, което досега не му бяха позволили да възпита у себе си, все едно дали е хляб за чайките или любов, каквото и да е, той щеше да се върне и да го открие, щеше да накара Лиз да го посвети в него. Седмица или две и ще си бъде в къщи. Кънтроул бе казал, че може да задържи всичко, което му платят — щеше да бъде достатъчно. С петнадесет хиляди лири, премиалните при напускането и пенсията от Цирка човек — както би казал Кънтроул — може да си позволи да се прибере от студа.