— Е, добре — рече Лиймас с кисела усмивка. — Трябва да си доста голяма клечка. Или пък — сякаш през главата му проблесна мисъл — може би Центърът не е замесен в това? Питърс се направи, че не е чул въпроса.
— Знаеш какви са възможностите. Или ни остави да се погрижим за теб, да ти осигурим безопасно прехвърляне, или се оправяй сам, но бъди сигурен, че в някой момент ще те пипнат. Нямаш фалшиви документи, нямаш пари, нищо нямаш. След десет дни британският ти паспорт ще е невалиден.
— Има и трета възможност. Дайте ми швейцарски паспорт и малко пари и ме оставете да бягам. Сам ще се погрижа за себе си.
— Боя се, че това не е желателно.
— Искаш да кажеш, че не си довършил разпита. И съм ти необходим, докато приключиш.
— Горе-долу, това е положението.
— А какво ще правиш с мен, след като свършиш? Питърс вдигна рамене.
— Ти какво предлагаш?
— Нова самоличност. Скандинавски паспорт може би. Пари.
— Много е нагласено — отговори Питърс, — но ще го предложа на началството. Идваш ли с мен?
Лиймас се поколеба. После се усмихна несигурно и попита:
— Ако не дойда, какво ще направиш? В края на краищата имам доста неща за разказване, нали?
— Подобни истории се доказват трудно. Аз заминавам довечера. А Аш и Кийвър… — той повдигна рамене. — Какво ще кажеш за тях?
Лиймас отиде до прозореца. Над сивото Северно море се надигаше буря. Той се загледа в чайките, които се виеха на фона на тъмните облаци. Момичето си беше отишло.
— Добре — рече накрая. — Започвай да уреждаш.
— Полети на Изток има чак утре. Но след час излита самолетът за Берлин. Ще го хванем. В последната минута.
Пасивната роля, в която бе поставен Лиймас същата вечер, му позволи още веднъж да се възхити на простотата и ефективността в действията на Питърс. Паспортът явно е бил готов много отдавна — вероятно Центърът се е погрижил за това. Бе издаден на името на Алигзандър Туейт, търговски пътник, и бе пълен с визи и гранични печати — старият, поомачкан паспорт на професионален пътник. Холандският граничар на летището само кимна и го подпечата, за да спази установения ред. Питърс беше три-четири човека зад него на опашката и не прояви никакъв интерес към формалностите.
Щом влязоха в залата, обозначена „само за пътници“, Лиймас зърна един павилион за книги. На него бяха изложени най-различни вестници — „Фигаро“, „Монд“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“ и пет-шест британски всекидневници и седмичници. Докато ги разглеждаше, момичето излезе пред павилиона и пъхна на стойката и „Ивнинг Стандърд“. Лиймас прекоси забързан и си взе един вестник.
— Колко? — попита той. Бъркайки в джоба на панталона, той изведнъж се сети, че няма холандска валута.
— Трийсет цента — отвърна момичето. Беше доста хубавичко, тъмнокосо и засмяно.
— Имам само два английски шилинга. Това прави един гулден. Ще ги приемете ли?
— Да моля — рече тя и Лиймас й подаде флорина.
Погледна назад. Питърс беше все още на гишето за паспорти, с гръб към него. Без да се колебае, Лиймас се отправи кьм мъжката тоалетна. Там прегледа бързо, но внимателно всяка страница, после пъхна вестника в кошчето за отпадъци и се върна в чакалнята. Беше истина: намери снимката си с кратка, мъглява информация под нея. Чудеше се дали Лиз я е видяла. Замислен се върна в залата за пътници. След десет минути се качиха на борда на самолета за Хамбург и Берлин. За пръв път, откакто започна тази история, Лиймас се уплаши.
11.
Приятели на Алек
Мъжете я потърсиха същата вечер. Квартирата на Лиз Голд беше в северния край на Бейзуотър. В нея имаше диван-легло и газова печка — беше доста хубава и вместо старомодното клокочене свистеше. Понякога, когато Лиймас беше там и когато само печката осветяваше стаята, Лиз обичаше да се взира в нея. Той лежеше на дивана, а тя седеше до него и го целуваше или пък наблюдаваше пламъка с лице, долепено до неговото. Вече се страхуваше да мисли прекалено много за Алек, защото бе забравила как изглежда, допускаше го в съзнанието си само за миг, сякаш погледът й пробягваше по неясно очертан хоризонт и после си спомняше някоя дреболия, нещо, което е казал или направил, начин, по който я е погледнал или, както най-често се случваше, не и е обърнал внимание. Най-ужасното беше, като се замислеше: нямаше никакъв спомен от него — нито снимка, нито сувенир, нищо. Дори нямаха общ приятел — само мис Крейл от библиотеката, чиято омраза се оправда с драматичното му напускане. Ведньж Лиз посети квартирата му и се срещна с хазаина. Не бе съвсем сигурна защо го прави, но събра кураж и отиде. Хазаинът се изказа много мило за Алек. Мистър Лиймас си плащал наема като джентълмен до самия край, е, дължал пари за около седмица-две, но един негов приятел се отбил и платил от щедро по-щедро, без да задава въпроси, без нищо. Винаги е твърдял и винаги ще твърди, че мистър Лиймас е джентълмен. Не от тия, дето завършват частните училища, не, съвсем че някакъв сноб, а истински джентълмен. Понякога обичал да се мръщи и, разбира се, си пийвал повечко, но никога не му личало да е пиян, когато се връщал в къщи. А това дребно човече, което го посетило, смешно малко същество с очила, казало, че мистър Лиймас го помолил, изрично настоявал да уредят сметките по наема. Ако и това не е джентълменска постъпка, здраве му кажи. Един Господ знае откъде е вземал парите, но грешка няма, хитрец е мистър Лиймас. А с Форд, бакалина постъпил така, както на мнозина им се е щяло още от времето на войната. Стаята? Да, стаята била заета — един джентълмен от Корея. Два дни след като прибрали мистър Лиймас.