Може би затова Лиз продължи да работи в библиотеката — защото там поне той продължаваше да съществува. Стълбите, рафтовете, книгите, картотеката бяха неща, коиго той познаваше, бе докосвал и някой ден може би щеше да се върне пак. Беше казал, че никога няма да се върне, но тя не го вярваше. Все едно да твърдиш, че никога няма да се възстановиш от някоя болест, как да повярва на такова нещо? Мис Крейл смяташе, че той ще се появи отново: бе открила, че му дължи пари — изплатила му по-ниска заплаха — и беснееше при мисълта, че нейното чудовище се е показало толкова нечудовищно, та дори да не ги прибере. Откакто Лиймас изчезна, Лиз за момент не спря да си задава въпроса защо е ударил мистър Форд? Знаеше, че е ужасно раздразнителен, но това беше друго нещо. Решил е, че ще го направи още от момента, в който му мина треската. Защо иначе се бе сбогувал с нея предната вечер? Знаел е, че на следващата сутрин ще удари мистър Форд. Тя отказваше да приеме единственото друго възможно обяснение: че му е омръзнала и е скъсал с нея, а на другия ден, все още възбуден и напрегнат от тяхната раздяла, е изпуснал нервите си и е ударил мистър Форд. Лиз знаеше, винаги бе усещала, че има нещо особено, което Алек трябва да свърши. Самият той дори бе казал същото. А какво бе то, можеше само да предполага.
Отначало мислеше, че се е карал с мистър Форд, че има някаква дълбока вражда, която съществува от години. Нещо, свързано с жена, или може би със семейството на Алек. Но човек трябваше само да погледне мистър Форд, за да види колко е смешно предположението. Той беше съвършен образец на дребния буржоа, предпазлив, самодоволен и подъл. А така или иначе, ако Алек наистина е смятал да отмъщава на мистър Форд, защо ще ходи в магазина му в събота, в най-оживения пазарски час, когато всеки може да го види?
Обсъдили бяха това на събранието на кварталната партийна организация. Джордж Ханби, касиерът, минавал пред бакалницата на Форд, когато се случило всичко. Не видял подробности, защото имало много хора, но говорил с един човек, който бил свидетел на цялата история. Ханби толкова се впечатлил, че позвънил на „Уъркър“ и те изпратили свой сътрудник при разглеждането на делото. Всъщност ето защо вестникът му отдели цяла средна страница. Типичен случай на протест — внезапно социално осъзнаване и омраза към потисническата класа по думите на „Уъркър“. Онзи приятел, с когото разговарял Ханби (дребен, обикновен човечец с очила, вероятно чиновник), твърдял, че всичко станало съвсем неочаквано — спонтанно, е искал да каже, а това било още едно потвърждение за Ханби колко податлив на възпламеняване е материалът, от който е изтъкана капиталистическата система. Лиз не продума, докато Ханби говореше. Естествено никой от тях не знаеше за нея и Лиймас. Тогава осъзна, че мрази Джордж Ханби. Той беше надут, — малък човек с мръсно подсъзнание, който винаги й се хилеше насреща и се мъчеше да я опипа.
След това дойдоха мъжете.
Сториха й се прекалено изискани за полицаи: пристигнаха с малка черна кола, на която имаше антена. Единият беше нисък и закръглен, носеше очила и доста необикновени и скъпи дрехи. Беше любезно, притеснено човече и без Лиз да знае защо, той някак си спечели доверието й. Другият имаше по-лъскав вид, но не беше фрапантен — с доста момчешка фигура, макар че според нея не беше под четиридесетте. Казаха й, че идват от Специалния отдел и показаха карти с печатен шрифт и снимки, покрити с целофанена обвивка. Говореше предимно пълничкият.
— Доколкото зная, били сте приятели с Алек Лиймас — започна той. Тя бе готова да се ядоса, но пълничкият мъж имаше толкова сериозен вид, че и се стори глупаво.