— Да — отвърна Лиз. — Откъде знаете?
— Разбрахме това съвсем случайно онзи ден. Когато влизаш в… затвора, трябва да дадеш името на най-близкия си роднина. Лиймас каза, че няма такъв. В интерес на истината това е лъжа. Попитаха го на кого да съобщят, ако нещо се случи с него в затвора. И той посочи вас.
— Разбирам.
— Някой друг знае ли, че сте били приятели?
— Не.
— Бяхте ли на делото?
— Не.
— Не са ви търсили нито хора от пресата, нито кредитори, никой?
— Не. Казах ви. Никой друг не знаеше. Нито дори родителите ми, никой. Работехме заедно в библиотеката, разбира се — библиотеката по психически изследвания, — но само мис Крейл, библиотекарката, би могла да знае. Надали й е минало през ума, че между нас има нещо. Тя е странна — простичко добави Лиз.
За миг дребният мъж се втренчи много сериозно в нея, след това попита:
— Изненадахте ли се, че Лиймас се нахвърли върху мистър Форд?
— Да. Разбира се.
— Според вас защо го е направил?
— Не знам. Вероятно защото Форд не му е отпуснал кредит. Но струва ми се, че е било преднамерено.
Чудеше се дали не каза прекалено много, но така копнееше да го сподели с някого, чувстваше се толкова самотна, а и това надали щеше да му навреди.
— Оная нощ, нощта преди да се случи тази история, разговаряхме. Имахме нещо като официална вечеря. Алек пожела така и аз разбрах, че това е последната ни нощ. Беше взел отнякъде бутилка червено вино. На мен не ми хареса много. Той изпи повечето. Тогава го попитах: Това сбогом ли е? — дали всичко е приключило.
— И какво отговори той?
— Каза, че трябва да свърши една работа. Някой трябвало да си плати за нещо, което е направил на негов приятел. Не успях съвсем да разбера всичко, не схванах.
Настъпи дълго мълчание и дребният мъж изглеждаше страшно притеснен. Накрая я попита:
— Повярвахте ли му?
— Не знам.
Изведнъж, без да знае защо, тя изпита ужас за Алек. Мъжът попита:
— Лиймас има две деца, не ви ли е казвал? — Лиз не продума. — И въпреки това е дал вашето име като най-близък роднина. Защо мислите го е сторил?
Дребният мъж изглеждаше притеснен от собствения си въпрос. Гледаше ръцете си — те бяха меки и лежаха сключени в скута му. Лиз се изчерви.
— Аз бях влюбена в него — отговори тя.
— А той беше ли влюбен във вас?
— Може би. Не зная.
— Още ли го обичате?
— Да.
— Казвал ли ви е, че ще се върне? — попита по-младият.
— Не.
— Но се сбогува с вас? — бързо се обади другият.
— Сбогува ли се с вас? — бавно, внимателно повтори въпроса дребният мъж. — Уверявам ви, нищо повече не може да му се случи. Но ние искаме да му помогнем, затова, ако имате някаква представа защо е ударил Форд, дори най-малката представа от нещо, което е казал, може би неволно, или нещо, което е направил, тогава заради Алек кажете ни.
Лиз поклати глава.
— Моля, вървете си — рече тя, — не ми задавайте повече въпроси. Моля, сега си идете.
Тръгвайки към вратата, по-възрастният мъж се поспря неуверено, после извади визитна картичка от портфейла си и предпазливо я сложи върху масата, сякаш тя можеше да вдигне шум. На Лиз й се струваше много срамежлив.
— Ако някога имате нужда от помощ — ако нещо се случи във връзка с Лиймас, или… — позвънете ми — рече той. — Разбирате ли?
— Кой сте вие?
— Приятел съм на Алек Лиймас — той се поколеба. — Още нещо — добави той, — един последен въпрос. Знаеше ли Алек, че вие… Знаеше ли Алек за Партията?
— Да — отвърна тя безнадеждно. — Казах му.
— А Партията знае ли за вас с Алек?
— Казах ви. Никой не знаеше. — След това пребледняла тя извика изведнъж: — Къде е той? Кажете ми къде е? Защо не ми казвате къде е? Не виждате ли, аз мога да му помогна. Ще се грижа за него… дори да е полудял, не ме интересува, кълна се, не ме интересува… Писах му в затвора. Знам, че не биваше да го правя. Просто му казах, че може да се върне, когато пожелае, че винаги ще го чакам.
Повече не можеше да говори, разрида се, застанала по средата на стаята, закрила с ръце разстроеното си лице, а дребният мъж я наблюдаваше.
— Заминал е в чужбина — меко рече той. — Не знаем точно къде е. Не е луд, но не е трябвало да ви казва всичко това. Жалко.
— Кои сте вие? — отново запита Лиз.
— Приятели на Алек — повтори младият, — добри приятели.
Тя чу как те слязоха тихо по стълбите и излязоха на улицата. Наблюдаваше ги от прозореца как влизат в малката черна кола и как тръгват в посока към парка.
Тогава си спомни за визитната картичка. Отиде до масата, взе я и я насочи срещу светлината. Беше скъпа изработка. Струва повече, отколкото би могъл да си позволи един полицай, помисли тя. Гравирана. Пред името нямаше титла, нямаше полицейско управление или нещо такова. Само името с мистър отпред. А някой да е чувал за полицай, който живее в Челси?