МИСТЪР ДЖОРДЖ СМАЙЛИ
9 БАЙУОТЪР СТРИЙТ, ЧЕЛСИ.
И отдолу телефонен номер.
Това беше много странно.
12.
На Изток
Лиймас откопча колана.
Казват, че осъдените на смърт понякога изпадат в неочаквани изблици на въодушевление, сякаш както при нощните пеперуди, попаднали в пламъка, тяхната кончина се отъждествява с най-върховната им изява. Решил да остане вереч на собственото си решение, Лиймас чувстваше нещо подобно: облекчение, краткотрайно, но успокоително, което го поддържаше известно време. После бе обзет от страх и глад.
Работеше на по-бавни обороти. Кънтроул бе прав.
За пръв път забеляза това при случая Римек в началото на годината. Карл бе изпратил съобщение; беше се добрал до нещо специално и пристигаше на едно от редките си посещения в Западна Германия — някаква официална конференция в Карлсруе. Лиймас успя да си вземе самолетен билет до Кьолн и от аерогарата нае кола. Беше още ранна утрин и той се надяваше, че ще изпревари натовареното движение по аутобана за Карлсруе, но тежкотоварните камиони вече бяха плъзнали по шосето. Измина седемдесет километра за половин час, лавирайки сред превозните средства. Шофираше рисковано само и само да печели време. Тогава някаква малка кола на четиридесет метра пред него, може би „Фиат“, излезе вляво, за да мине в най-бързото платно. Лиймас удари спирачка, включи дългите светлини, започна да свири и само Господ го спаси да не връхлети върху нея — части от секундата го деляха от сблъсъка. Задминавайки колата, с крайчеца на окото си той зърна на задната седалка четири деца, които му махаха с ръце и се смееха, и глупавото; уплашено лице на бащата зад волана. Продължи напред, като сипеше ругатни, и в този миг се случи нещо необичайно: изведнъж ръцете му се разтресоха, по лицето му изби пот, сърцето му заблъска лудо. Успя да отбие на едно разширение, измъкна се навън и застанал задъхан до колата, се загледа в профучаващия с грохот поток от гигантски камиони. Представи си малката кола, притисната между тях, чукана и мачкана, докато нищо не остане от нея, нищо друго освен истеричния вой на клаксони и проблясващата синя светлина; и телата на децата — разкъсани, като тези на убитите бежанци от шосето край дюните.
Останалата част от пътя той караше много бавно и изпусна срещата си с Карл.
Оттогава винаги, когато шофираше, някъде в съзнанието му изникваше споменът за рошавите деца, които махаха от задната седалка на онази кола, и бащата, вкопчен във волана като фермер, стиснал дръжките на ръчния плуг.
Кънтроул би нарекъл това треска.
Лиймас седеше мрачен на мястото си над крилото. До него бе настанена някаква американка с обувки с високи токчета, сложени в полиетиленови калъфи. В един момент му се прищя да й предаде някаква бележка за хората в Берлин, но веднага се отказа. Ще помисли, че я сваля, а и Питърс ще го види. Освен това какъв смисъл имаше? Кънтроул знаеше какво е станало, той бе причината да се случи това. Нищо не можеше да каже.
Чудеше се какво ще стане с него. Кънтроул не бе говорил за това, а само за стратегията:
„Не им давай всичко наготово, накарай ги да се потрудят. Объркай ги с подробности, изпускай неща, връщай се пак назад. Бъди капризен, труден, инат. Пий като смок, не отстъпвай на тема идеология, няма да им вдъхнеш доверие.
Те искат да се борят с човека, когото са купили, очакват сблъсък на противоположности, Алек, а не някакво пребоядисано мекотело. И преди всичко искат сами да стигнат до заключенията. Почвата е подготвена. Направихме го отдавна, дребни неща, трудно разгадаеми улики. Ти си последният етап в играта за търсене на съкровището.“ Длъжен беше да приеме: не можеш да се измъкнеш от голямата битка, след като други са ти извоювали всички предварителни схватки.
„В едно мога да те уверя: струва си. Струва си заради специалния ни интерес, Алек. Ако запазим живота му, значи сме спечелили голяма победа.“ Не смяташе, че би издържал на мъчения. Помнеше една книга на Кьостлер, в която старият революционер се бе подготвял за мъченията, държейки пръстите си над запалена клечка кибрит. Не беше чел много, но нея бе прочел и я помнеше.
Почти се бе стъмнило, когато кацнаха на Темпелхоф: Лиймас гледаше как светлините на Берлин се надигат, за да ги посрещнат, усети туптящите удари, щом самолетът докосна земята, видя как чиновниците от митническата и емиграционната проверка изплуваха от сумрака.
За миг Лиймас се притесни да не би някой стар познат да го види случайно на аерогарата. И както вървяха рамо до рамо с Питърс по безкрайните коридори, през формалната митническа проверка и гишето на емиграционните власти и ни едно познато лице не се обърна да го поздрави, Лиймас разбра, че всъщност безпокойството му е било надежда — надежда, че някак си обстоятелствата ще осуетят мълчаливото му решение да продължи.