— Кого очакваш да видиш?
— Фидлер — бързо отвърна Лиймас, — заместник-началник на сигурността, човек на Мундт. Той се занимава с всички по-важни разпити. Гадник.
— Защо?
— Жестоко копеле. Чувал съм за него. Залови един агент на Питърс Гилъм и едва не го уби.
— Шпионажът не е игра на крикет — кисело отбеляза Питърс. След това и двамата мълчаха. Значи ще е Фидлер, каза си Лиймас.
Той знаеше доста неща за него. Познаваше го от снимките в архива и от докладите на предишните си подчинени. Слаб мъж, доста млад, с изрядна външност и гладко лице. Тъмна коса, блестящи кафяви очи, интелигентен и жесток, както отбеляза Лиймас. Гъвкаво, пъргаво тяло, съчетано с търпелив, проницателен ум. На пръв поглед човек без собствени амбиции, ко безпощаден към околните. Фидлер бе изклщчително явление в Разузнавателния отдел — не участваше в интригите, изглежда се задоволяваше да живее в сянката на Мундт, без каквато и да е перспектива за повишение. Не можеха да го причислят към тази или онази клика. Дори хората, които бяха работили в най-близко сътрудничество с него в Отдела, не бяха в състояние да посочат мястото му в йерархията на властта. Фидлер беше единак, бояха се от него, не го обичаха, нямаха му доверие. Каквито и да са мотивите му, те винаги бяха скрити зад разрушителен сарказъм.
„Обзалагам се, че ще бъде Фидлер“, бе обяснил Кънтроул.
Вечеряха тримата — Лиймас, Кънтроул и Питър Гилъм — в мрачната малка къщурка в Съри, прилична на онази от приказката за седемте джуджета, където Кънтроул живееше със своята съпруга с мънистени очички, заобиколен от индийски масички с дърворезба и медни плотове. „Фидлер е дяконът, който един ден ще прободе в гърба игумена. Той единствен може да се мери с Мундт. На това място Гилъм бе кимнал с глава — и го мрази до дъното на душата си. Естествено Фидлер е евреин, а Мундт е точно обратното. Комбинацията никак не е добра. Нашата работа е — заяви, той, посочвайки Гилъм и себе си — да осигурим на Фидлер оръжието, с което да унищожи Мундт. А твоята, скъпи мой Лиймас, ще бъде да го подтикнеш да го използва. Косвено, разбира се, тъй като никога няма да го видиш. Поне искрено се надявам да е така.“ Всички се бяха засмели, включително и Гилъм. Тогава това им се беше сторило сполучлива шега. Всъщност добра — според понятията на Кънтроул. Сигурно минаваше полунощ.
Известно време пътуваха по непавиран път през гориста, а после през открита местност. Накрая спряха и секунди след това декавето паркира до тях. Още докато излизаха с Питърс, Лиймас забеляза, че във втората кола сега има трима души. Двамата от тях вече се измъкваха навън. Третият седеше на задната седалка, зачетен на светлината на малката лампа от тавана в някакви документни — дребничка фигура, полускрита в сянката.
Бяха спрели до някакви изоставени конюшни. Постройката: бе тридесетина метра по-навътре. На светлината на фаровете Лиймас забеляза ниска ферма със стени от дърво и варосани тухли. Луната бе изгряла и блестеше толкова ярко, че залесените хълмове отзад се очертаваха съвсем ясно на фона на бледото нощно небе. Тръгнаха пеша към къщата — Питърс и Лиймас начело, а другите двама зад тях. Третият мъж в колата не бе направил опит да се помръдне. Остана да чете там.
Щом стигнаха вратата, Питърс спря и изчака останалите да ги настигнат. Единият носеше в лявата си ръка връзка ключове и докато се пипкаше с тях, другият стоеше отстрани с ръце в джобовете и го пазеше.
— Не поемат никакви рискове — отбеляза Лиймас, обръщайки се към Питърс. — За какъв ме взимат?
— На тях не им плащат да мислят — отвърна Питърс и попита единия на немски:
— Ще дойде ли?
Германецът вдигна рамене и се обърна назад към колата.
— Ще дойде — рече той. — Обича да идва сам.
Влязоха в къщата, мъжът ги водеше. Приличаше на ловна хижа, със стара част и нова пристройка. Осветлението беше слабо, с бледа светлина, идеща от центъра на тавана. Сградата изглеждаше запусната, миришеше на плесен, сякаш я отваряха специално за случая. Тук и там се забелязваха признаци на бюрократизъм — инструкции за действие в случай на пожар, традиционната зелена боя на вратата, тежки резета. В хола, подреден доста удобно — тъмна тромава мебелировка, силно изпожулена и неизменните снимки на съветски ръководители. За Лиймас тези изключения от общата анонимност бяха белег за неволното отъждествяване на Разузнавателния отдел с бюрокрацията. Това явление му бе познато от Цирка.
Питърс седна, Лиймас стори същото. Чакаха около десетина минути, може би повече, после Питърс заговори един от двамата мъже, застанали непохватно в отсрещния край на стаята.