— Иди и му кажи, че чакаме. И ни намери нещо за ядене, гладни сме.
Мъжът тръгна към вратата, а Питърс подвикна:
— И уиски — кажи им да донесат уиски и чаши. Мъжът сви в знак на недоволство раменете си и излезе, като остави вратата отворена след себе си.
— Идвал ли си тук преди? — попита Лиймас.
— Да — отговори Питърс, — няколко пъти.
— За какво?
— Все за подобни неща. Не същото, но този вид работа.
— С Фидлер?
— Да.
— А него бива ли го? — Питърс сви рамене.
— Не е лош за евреин — отвърна той.
Лиймас, който долови звук от другия край на стаята, се обърна и видя Фидлер, застанал на вратата. В едната ръка държеше бутилка уиски, а в другата — чаши и минерална вода. Надали имаше метър и седемдесет. Облечен беше в тъмносин еднореден костюм, сакото беше прекалено дълго. Имаше нещо мазно и животинско в него. Очите му бяха кафяви и лъскави. Не гледаше към тях, а към пазача до вратата.
— Махай се — рече той. Имаше едва доловима саксонска интонация. — Върви и кажи на другия да ни донесе храна.
— Казах му — обади се Питърс, — вече знаят. Но не са донесли нищо.
— Какви сноби — сухо отбеляза Фидлер на английски — Смятат, че за храната трябва да има прислуга.
Фидлер бе прекарал войната в Канада. Лиймас си спомни това сега, след като разпозна акцента. Родителите му бяха германски евреи, бежанци-марксисти и чак през 1946 г. семейството се върнало в родината, изгарящо от желание да участвува, независимо на каква цена, в изграждането на сталинистка Германия.
— Здравейте — прибави едва ли не между другото, обръщайки се към Лиймас — Радвам се да ви видя.
— Здравейте, Фидлер.
— Стигна до края на пътя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — бързо попита Лиймас.
— Искам да кажа, че противно на всичко, което си чул от Питърс, няма да ходиш по на изток. Съжалявам — звучеше развеселен.
Лиймас се обърна към Питърс.
— Вярно ли е? — гласът му трепереше от яд. — Вярно ли е това? Кажи ми!
Питърс кимна.
— Да, аз съм посредникът. Трябваше да го направим по този начин. Съжалявам — добави той.
— Защо?
— Форсмажорно — обади се Фидлер. — Първоначалният разпит се осъществи на Запад, където само посолство можеше да осигури връзката, от която имахме нужда. Германската демократична република няма посолства на Запад. Все още. Затова свързочната ни секция уреди да използваме удобства, връзки и имунитет, които за момента не са ни предоставени.
— Копеле — изсъска Лиймас, — гадно копеле такова! Знаеше, че няма да се оставя в ръцете на скапаната ти Служба. Това е причината, нали? Затова използва руснак.
— Използвахме съветското посолство в Хага. Какво друго можехме да направим? До този момент операцията си беше наша. Сьвсем разумно решение. Нито ние, нито някой друг би могъл да знае, че твоите собствени хора в Англия ще се намесят толкова бързо.
— Така ли? Макар че вие самите ги пуснахте по петите ми? Нали съм прав, Фидлер? Да, нали?
„Не забравяй да им напомняш, че ги ненавиждаш — беше казал Кънтроул. — Така ще ценят повече това, което измъкнат от теб.“ — Съмненията ти са абсурдни — отвърна Фидлер рязко. Поглеждайки към Питърс, той добави нещо на руски. Питърс кимна и стана.
— Довиждане — каза той на Лиймас. — Успех. Усмихна се уморено, кимна на Фидлер и се отправи към вратата. Сложи ръка на дръжката, след това се обърна и повтори на Лиймас:
— Успех.
Изглежда, искаше да провокира някоя забележка, но Лиймас се държеше така, сякаш не е чул. Силно пребледнял, той бе скръстил отпуснати ръце пред себе си с палци, обърнати нагоре, сякаш се готвеше всеки момент да започне бой. Питър остана до вратата.
— Трябваше да се досетя — рече Лиймас и в гласа му прозвуча онази особена осъдителна нотка, характерна при силно раздразнение. — Трябваше да се досетя, че няма да имаш смелост да свършиш собствената си черна работа, Фидлер. Типично за скапаната ти малка полустрана и за мизерната ти малка Разузнавателна служба — да накарате по-големия брат да ви сводничи. Вие изобщо не сте страна, не сте правителство, вие сте петоразредна диктатура на политически невротици — и изстрелвайки насочения си показалец към Фидлер, той изкрещя:
— Познавам те, садистично копеле, това е типично за теб. През войната беше в Канада, нали? Приятно местенце за онова време, нали? Обзалагам се, че си навирал дебелата си глава в престилката на маминка всеки път, когато са прелитали самолети. Какво представляваш сега? Един (жалък, мазен слуга на Мундт с двадесет и две съветски дивизии, които са се настанили на майчиния ти праг. Да, съжалявам те, Фидлер, заради деня, в който ще се събудиш и ще разбереш, че са си отишли. Тогава ще настъпи сеч и нито маминка, нито по-големият брат ще те спасят от това, което заслужаваш.