Фидлер сви рамене.
— Приеми го като посещение при зъболекар, Лиймас. Колкото по-бързо свършим всичко, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш у дома. Хапни и си легни.
— Чудесно знаеш, че не мога да се върна у дома — грубо отвърна Лиймас. — Ти се погрижи за това. Разнесохте ме из цяла Англия, вие двамката. Много добре знаете, че никога не бих дошъл тук, ако не бях принуден. Фидлер се загледа в тънките си, силни пръсти.
— Това едва ли е най-подходящото време за философстване — рече той, — но, знаеш ли, всъщност не можеш да се оплачеш. Цялата ни работа — както твоята, така и моята — е основана на теорията, че общото е по-важно от личното. Ето защо комунистът приема секретните служби като естествено продължение на ръката си и затова в собствената ти страна разузнаването е обгърнато в един вид английски пуританизъм. Експлоатацията на личността може да се оправдае единствено с колективните нужди, нали? Намирам възмущението ти дори за малко смешно. Не сме се събрали тук да спазваме етикета на английския провинциален живот. В края на краищата — добави той с меден глас — собственото ти поведение до този момент от пуританска гледна точка не е безукорно.
Лиймас гледаше Фидлер с отвращение.
— Знам какво кроиш. Ти си пуделът на Мундт, нали? Казват, че искаш да му вземеш мястото. Предполагам, че сега ще успееш. Време е да се сложи край на династията на Мундт. Нали така?
— Не разбирам — отвърна Фидлер.
— Аз съм големият ти успех, нали? — изхили се Лиймас. Фидлер сякаш се замисли за миг, после вдигна рамене и каза:
— Операцията беше успешна. А дали ти струваш нещо, не е съвсем сигурно. Ще видим. Но операцията беше добра. Задоволява единственото изискване на нашата професия: даде резултат.
— Предполагам, че ти обираш лаврите? — настойчиво повтори Лиймас, хвърляйки поглед към Питърс.
— Не става въпрос за лаври — сухо отвърна Фидлер, — изобщо не става дума за това.
Той седна на облегалката на дивана, изгледа за миг замислено Лиймас и рече:
— Така или иначе с право се възмущаваш за едно нещо. Кой е уведомил твоите хора, че сме те прибрали? Не сме ние. Може и да не ми вярваш, но е така. Не сме им казвали нищо. Дори не искахме те да знаят. Имахме разни идеи тогава да те вербуваме да работиш за нас по-късно — идеи, които, сега разбирам, са били абсурдни. Така че кой ги е осведомил? Ти беше пропаднал, мотаеше се безцелно, нямаше постоянен адрес, нямаше ни връзки, ни приятели. Тогава как, по дяволите, са разбрали, че си заминал? Някой им е казал — едва ли Аш или Кийвър, те и двамата са арестувани в момента.
— Арестувани?
— Така изглежда. Не точно заради участието им в твоя случай, имаше други неща…
— Виж ти, виж ти.
— Това, което ти разправям сега, е вярно. Щяхме да сме предоволни да имаме доклада на Питърс от Холандия. Ти щеше да си получиш парите и да се изпариш. Но още не си ни казал всичко, а аз искам да знам всичко. В края на краищата присъствието ти тук ни създава проблеми, нали ти е ясно?
— Е, минал си се. По дяволите, знам всичко и вие също го знаете.
Настъпи тишина. През това време Питърс с рязко и доста недружелюбно кимване, отправено към Фидлер, безшумно напусна стаята.
Фидлер взе бутилката с уиски и наля по малко във всяка чаша.
За съжаление нямаме сода — рече той — искаш ли вода? Поръчах сода, но са донесли някаква скапана лимонада.
— О, върви по дяволите — отвърна Лиймас. Изведнъж се почувства много уморен.
Фидлер поклати глава.
— Ти си много горд човек — отбеляза той, — но нищо. Изяж си вечерята и лягай.
Един от пазачите влезе с поднос храна — черен хляб, салам и студена зелена салата.
— Малко е примитивно — каза Фидлер, — но върши добра работа. Жалко, че няма картофи. Временен недостиг.
Започнаха да се хранят мълчаливо. Фидлер ядеше много внимателно, като човек, който брои калориите.
Пазачите отведоха Лиймас в стаята му. Оставиха го да си носи багажа — същия, който Кийвър му беше дал преди да напуснат Англия — и той крачеше между тях по широкия централен коридор, който започваше от входната врата и пресичаше цялата къща. Стигнаха до голяма двукрила врата, боядисана в тъмнозелено. Единият пазач отключи. Направиха знак на Лиймас да мине пръв — той бутна вратата и се озова в малка казармена спалня с два нара, стол и примитивно писалище. Приличаше на стая в затвор. На стената висяха снимки с момичета, а прозорците бяха покрити с капаци. В отсрещния край на стаята имаше още една врата.
Пак му дадоха знак да върви. Той остави багажа на земята, отиде и отвори вратата. Втората стая бе досущ като първата, само дето имаше едно легло и стените бяха голи. — Вие донесете куфарите рече той. — Уморен съм. Легна съвсем облечен и след няколко минути заспа дълбоко.