Събуди го един пазач със закуската: черен хляб и слабо кафе. Той стана от леглото и отиде до прозореца.
Къщата бе построена на билото на хълм. Склонът се спущаше стръмно току под прозореца му, а върховете на боровете се виждаха над хребета. Под тях, забележителни по своята симетрия, се простираха безкрайни хълмове, гъсто обрасли с дървета. Тук там някоя долчинка за свличане на дървен материал или изорана противопожарна ивица образуваше тясна кафява пролука между боровете, сякаш Аароновата пръчка чудодейно държеше разделени безбрежните морета от настъпващи гори. Нямаше следа от човешки крак, ни къща, ни църква, нито дори развалини от някаква съществувала постройка — само пътят, жълтият коларски път, като изтеглена с молив линия през долината. Не се чуваше никакъв звук. Невероятно бе в нещо толкова огромно да владее такава тишина. Денят беше студен, но ясен. Сигурно бе валяло през нощта. Земята беше влажна и всичко наоколо се открояваше така отчетливо на фона на бялото небе, че Лиймас можеше да различи дори очертанията на отделни дървета на най-отдалечения хълм.
Облече се бавно, като в същото време отпиваше от киселото кафе. Беше почти готов и тъкмо се канеше да си хапне от хляба, когато Фидлер влезе в стаята.
— Добро утро — каза той весело. — Не се притеснявай от мен, закусвай.
Той седна на леглото. Лиймас не можеше да не му отдаде дължимото: не губеше лесно самообладание. Не че беше нужна смелост да дойде да го види — пазачите вероятно бяха все още в съседната стая. Но в държанието му имаше някакво постоянство, някаква определена целенасоченост, която Лиймас усещаше и на която се възхищаваше.
— Поставяш ни доста интригуваща задача — отбеляза Фидлер.
— Казах ти всичко, което знам.
— О, не — усмихна се той, — не си. Каза ни всичко, което съзнаваш, че знаеш.
— Колко дяволски умно — промърмори Лиймас, бутна настрана яденето и запали цигара — последната, която имаше.
— Нека да ти задам един въпрос — подхвана Фидлер с преувеличената добронамереност на човек, който предлага някаква обща игра. — Като опитен разузнавач, какво би направил ти с информацията, която ни даде?
— Каква информация?
— Драги ми Лиймас, ти ни даде едно-единствено сведение — каза ни за Римек — ние знаехме за него. Разправи ни за отношенията в берлинската организация, за хората в нея, за агентите й. Това, ако мога така да се изразя, е прочетена книга. Точна наистина. Добра основа, интересно четиво, тук-там полезни странични сведения, тук-там по някоя дребна риба, която ще извадим от водата. Но не е — може да прозвучи грубо — информация за петнадесет хиляди лири. Не — той се усмихна отново — при сегашните цени на пазара.
— Слушай — рече Лиймас, — не аз предложих тази сделка, а вие — ти, Кийвър и Питърс. Аз не съм пълзял в краката на твоите приятели — педерасти, пробутвайки им стари сведения. Твоите хора търчаха подир мен, Фидлер. Вие определихте цената и поехте риска. Освен това аз нямах пукнат грош. Така че не обвинявай мен, ако операцията се е провалила.
Накарай ги те да дойдат при теб, помисли си Лиймас.
— Не се е провалила — отвърна Фидлер, — просто не е завършена. Не би могла да бъде. Не си ни казал какво знаеше. Повтарям, досега си ни дал само едно сведение. Говоря за Ролинг Стоун. Питам те пак — какво би направил ти, ако аз, Пигърс или някой като нас ти бе разказал подобна история.
Лиймас сви рамене.
— Ще се чувствам притеснен — рече той. — И преди се е случвало. Получаваш указание, може би няколко, че в някой отдел или на дадено ниво има шпионин. Е, та какво. Не можеш да арестуваш целия държавен апарат. Не можеш да поставиш капан за един цял отдел. Просто си седиш мирно и чакаш. Имаш го предвид. В случая с Ролинг Стоун дори не можеш да определиш в коя страна работи той.
— Ти си оперативен работник, Лиймас — отбеляза Фидлер и се изсмя. — а не човек, който дава преценки. Ясно е. Нека да ти задам няколко елементарни въпроса.
Лиймас не отговори.
— Папката — самата папка, в която бе документацията по Ролинг Стоун, какъв цвят беше?
— Сива, с червен кръст отгоре — това означава ограничен достъп.
— Имаше ли нещо прикрепено от външната страна?
— Да. Предупреждението. Това е етикетът за достъп. На него има указание, според което всеки неупълномощен, у когото попадне папката и чието име не е отбелязано на етикета, трябва незабавно да я предаде, без да я отваря, на секция Банково дело.