— Не сте ли обсъждали това заедно?
— Не, това е табу. Поне за архива с ограничен достъп; бях получил предупреждение от жената в Специална регистратура — Брийм — никакво обсъждане, никакви въпроси.
— Но като имаме предвид сложните мерки за безопасност около операцията, нали съществува вероятност така наречената изследователска работа на Гилъм да е включвала частично и ръководството на този агент, Ролинг Стоун.
— Казах на Питърс — почти изкрещя Лиймас, удряйки с юмрук по писалището, — идиотска глупост е да си въобразявате, че може да е била провеждана някаква операция против Източна Германия без моето знание — без знанието на Берлинската организация. Аз щях да знам, не разбираш ли? Колко пъти трябва да ви повтарям това? Щях да съм осведомен!
— Естествено — каза меко Фидлер, — разбира се, щеше да знаеш.
Той се изправи и отиде до прозореца.
— Трябва да видиш това място през есента — рече той, поглеждайки навън. — Великолепно е, когато брезите си сменят цвета.
13.
Карфици или кламери
Фидлер обичаше да задава въпроси. Понякога, тъй като бе юрист по професия, го правеше само за собствено удоволствие, за да демонстрира несъответствието между фактите и абсолютната истина. Но той притежаваше онзи вид настойчива любознателност, типична за журналисти и юристи, която сама по себе си беше самоцел.
Следобед излязоха на разходка. Тръгнаха по чакълестия път, който се спускаше към долината, а после се разклоняваше и навлизаше в гората, следвайки широко, неравно трасе, застлано с дървени трупи. Фидлер подпитваше през цялото време, без сам да издава някаква информация. За сградата на Кембридж Съркъс и за хората, които работеха в нея. От каква социална среда произхождаха, в кои части на Лондон живееха, има ли съпружески двойки, които работят заедно в един отдел. Разпитваше за заплатите, за отпуските, за морала на служителите, за стола. Интересуваше се от любовните им интриги, от клюките, от тяхната философия.
За Лиймас това бе най-трудният въпрос.
— Какво искаш да кажеш — философия — отвърна той.
— Не сме марксисти, никакви не сме. Просто хора.
— В такъв случай сте християни?
— Надали броят им е голям. Не познавам много от хората. — Тогава какво ги кара да се занимават с тази работа? — настояваше Фидлер. — Не може да нямат философия.
— А защо трябва да имат? Може би и те не знаят, сигурно дори не ги интересува. Не всеки има собствена философия — отвърна Лиймас едва ли не безпомощно.
— Кажи ми тогава каква е твоята философия?
— За Бога — тросна се Лиймас и известно време след това вървяха без да продумат. Но Фидлер не се отказваше лесно.
— Ако не знаят какво искат, как могат да са толкова сигурни, че са прави.
— Кой, по дяволите, е казал, че са прави? — отвърна Лиймас раздразнено.
— Но тогава какво е основанието им? Какво? За нас е лесно, нали ги обясних снощи. Разузнавателният отдел и този вид организации са като естествено продължение на ръката на Партията. Те са в първите редици на борбата за мир и прогрес. За Партията те са това, което самата тя е за социализма — те са авангардът. Сталин е казал — той се усмихна иронично — сега не е модерно да се цитира Сталин, но той е казал, че: „Половин милион ликвидирани са статистика, а един човек, загинал в пътна катастрофа е национална трагедия.“ Разбираш ли, присмивал се е на буржоазната чувствителност на масите. Голям циник беше. Но все пак мисълта му е правилна: едно движение, Лиймас, което се защитава от контрареволюция, едва ли може да се задоволи с експлоатацията — или унищожението — на неколцина индивиди. Всичко е едно цяло, никога не сме претендирали, че сме съвсем справедливи в търсене на смисъл за обществото. Нали някакъв римлянин беше казал в християнската Библия — най-целесъобразно е един да умре за благото на всички.
— Предполагам — отвърна Лиймас с отпаднал глас.
— Тогава какво мислиш за това? Каква е твоята философия?
— Просто мисля, че вие всичките сте копелета — нахвърли се Лиймас върху него.
Фидлер кимна.
— Разбирам твоята гледна точка. Примитивна, негативна и много глупава — но е мнение, съществува. А какво ще кажеш за останалите от Цирка?
— Не знам. Как мога да знам?
— Някога водил ли си философски разговори с тях?
— Не. Ние не сме германци — той се поколеба и после апатично добави: — Предполагам, че не обичат комунизма.
— И това е оправдание например да отнемеш един човешки живот? Това оправдава бомбата, поставена в един препълнен ресторант? Оправдава бързината, с която губите агентите си, така ли? — Лиймас сви рамене: