— Предполагам.
— Виждаш ли, за нас тия неща важат — продължи Фидлер. — Аз сам бих сложил бомба в някой ресторант, ако това щеше да ни приближи до крайната цел. После щях да тегля чертата — толкова и толкова жени, толкова деца. И толкова по-близо до целта. Но християните — а вашето общество е християнско, — те вероятно не биха направили равносметка.
— Защо не? Нали и те трябва да се защитават?
— Но те вярват, че човешкият живот е свещено нещо. Вярват, че всеки има душа, която може да бъде спасена. Те вярват в саможертвата.
— Не знам. И не ме интересува много — добави Лиймас. — И Сталин не е вярвал, нали?
Фидлер се усмихна.
— Харесвам англичаните — рече той сякаш на себе си, — и баща ми ги харесваше. Много обичаше англичаните.
— Много ме грее това — грубо отвърна Лиймас и отново потъна в мълчание.
Спряха. Фидлер подаде на Лиймас цигара и я запали.
Изкачваха се по стръмнината, Лиймас беше доволен от разходката, вървеше отпред с големи крачки и издадени напред рамене. Фидлер го следваше, дребен и подвижен, като териер, който подтичва след господаря си. Сигурно бяха вървели около час, може би повече, когато изведнъж клоните над тях се разкъсаха. Небето се показа. Бяха стигнали билото на малък хълм. Отдолу се разстилаше непроходима борова гора, сред която само тук-там се виждаха сиви крайбрежни ивици. Отвъд долината погледът на Лиймас различи ловната хижа, кацнала над билото на отсрещния хълм, ниска, тъмна постройка, открояваща се на фона на дърветата. В средата на сечището имаше грубо скалъпена пейка, а до нея купчина цепеници и влажна пепел от изгорели въглища.
— Да поседнем за малко — рече Фидлер, — след това трябва да се връщаме.
Той се спря.
— Кажи ми, тези пари, тези големи суми пари в чуждестранни банки — за какво, мислиш, са служели?
— Какво имаш предвид? Казах ти, с тях плащаха на някакъв агент.
— Агент от страна зад желязната завеса?
— Смятам, че да — уморено отвърна Лиймас.
— Какво те наведе на тази мисъл?
— Първо, сумите бяха адски големи. После сложният начин за изплащането им; специалните мерки за безопасност. И, разбира се, участието на Кънтроул.
— Как смяташ, какво е направил агентът с парите?
— Слушай, казах ти — не знам. Дори не знам дали ги е изтеглил. Нищо не знаех, по дяволите, бях най-обикновен чиновник.
— Какво направи със спестовните книжки от влоговете?
— Върнах ги веднага щом се прибрах в Лондон — заедно с фалшивия паспорт.
— Банките в Копенхаген и Хелзинки някога писали ли са ти в Лондон — на фалшивото име имам предвид?
— Не знам. Така или иначе предполагам, всички писма са били предавани направо на Кънтроул.
— Фалшивиите подписи, които използва, за да откриеш сметките — Кънтроул имаше ли образец от тях?
— Да. Аз се упражнявах много, те имат образците.
— Повече от един?
— Да. Цели страници.
— Разбирам. В такъв случай възможно е писма до банките да са били изпращани и след като си открил сметките. Не е било нужно да ти казват. Можели са да фалшифицират подписите и да пращат писма без твое знание.
— Да. Така е. Предполагам, че точно това са правили. Подписах и доста празни листове. Винаги съм смятал, че някой друг се занимава с кореспонденцията.
— Но всъщност не си знаел никога със сигурност, че такава кореспонденция съществува.
Лиймас поклати глава.
— Не е така — рече той, — ти просто абсолютизираш нещата. Наоколо циркулираше много документация — това беше просто част от всекидневната работа. Не съм се замислял много по тези въпроси. И защо ли? Беше скрито-покрито, но пък цял живот работата ми е била такава, че знаех една малка част, а някой друг — останалото. Освен това страшно ми писва от документи. Не съм прекарвал безсънни нощи заради тая история. Разбира се, пътуванията ми харесваха — теглех оперативни средства, добре ми дойдоха. Но не седях по цял ден на бюрото да си блъскам главата заради Ролинг Стоун. Освен това — добави той малко засрамено — попрекалявах с пиенето тогава.
— Да, каза ми вече — отбеляза Фидлер, — и аз, разбира се, ти вярвам.
— Не ми пука дали ми вярваш — разгорещено отвърна Лиймас.
Фидлер се усмихна.
— Чудесно. Ето това ти е хубавото — рече той. — Това е най-важното ти качество — безразличието. Е, от време на време има и малко презрение или гордост, но това е дребна работа: нещо като деформация на звука при магнетофонен запис. Обективен си. Хрумна ми — продължи Фидлер след кратка пауза, — че все пак ти можеш да ни помогнеш да установим дали тези пари са били изтеглени. Какво ти пречи да пишеш на всяка банка и да поискаш извлечение. Можем да твърдим, че си в Швейцария, да използваме някакъв адрес. Имаш ли нещо против?