— Може и да помогне. Зависи дали Кънтроул не е кореспондирал с банката самостоятелно, като е използвал моя фалшив подпис. Възможно е да не се получи.
— Мисля, че нямаме какво да губим.
— А какво ще спечелиш?
— Ако парите са изтеглени, в което и аз се съмнявам, ще установим къде е бил агентът на определена дата. Това би могло да ни е от полза.
— Мечти. Никога няма да го откриеш, Фидлер, с информацията, която имаш. Попадне ли на Запад, той може да иде в кое да е консулство в най-затънтеното градче и да вземе виза за някоя друга страна. Как ще го надхитриш? Дори не знаеш дали е източногерманец. Какво целиш?
Фидлер не отговори веднага. Взираше се разсеяно в долината.
— Ти каза, че си свикнал да разполагаш само с част от цялата истина, а аз не бих могъл да ти отговаря, без да издам това, което не бива да знаеш. — Той се поколеба. — Но Ролинг Стоун беше операция, насочена срещу нас, уверявам те.
— Срещу вас?
— ГДР — той се усмихна. — Зоната, ако предпочетеш. Всъщност не съм толкова чувствителен.
Сега Лиймас наблюдаваше Фидлер, кафявите му очи се бяха втренчили замислено в него.
— Ами аз? — Запита той. — Да предположим, че не напиша писмата? — Той повиши глас. — Не е ли време да поговорим за мен, Фидлер?
Фидлер кимна.
— Защо не? Отговори той любезно.
За миг настъпи тишина, после Лиймас се обади:
— Аз си свърших работата, Фидлер. Ако съберете информацията си, Питърс и ти ще знаете всичко, което мога да кажа. Никога не съм давал съгласието си да пиша писма до разни банки — такова нещо може да се окаже дяволски опасно. Но това не те притеснява, знам. Какво те засяга теб, лесно можеш да ме жертваш.
— Нека бъда откровен — отвърна Фидлер. — Както сам знаеш, разпитът на дезертьор се провежда на два етапа. В твоя случай първият етап е почти завършен: вече ни каза всичко, което ни интересува и което можем да документираме. Не си ни казал например дали Службата предпочита да използва карфици или пък кламери, тъй като не сме те питали, а и защото не си сметнал, че това е достатъчно важно, за да го споменеш по собствена инициатира. И от двете страни съществува несъзнателно подбиране на факти. Винаги е възможно — и това ме тревожи най-много, Лиймас — винаги има реална вероятност след месец или два най-неочаквано отчайващо да се нуждаем от информация за карфиците и кламерите. Това обикновено става във втория етап, който ти отказа да приемеш в Холандия.
— Искаш да кажеш, че ще ме държиш в резерва?
— Професията на дезертьора — отбеляза Фидлер с усмивка — изисква много търпение. Малко хора са наистина подготвени за това.
— Колко време? — настоя Лиймас. Фидлер мълчеше.
— Е?
В гласа на Фидлер изведнъж прозвуча настойчивост.
— Давам ти дума, че веднага щом е възможно, ще отговаря на въпроса ти. Слушай, бих могъл да те излъжа, нали? Бих могъл да ти кажа месец или по-малко, само и само да си доволен. Но ти заявявам — не зная, защото това е истината. Ти ни даде някои данни. Докато ги проверим, не искам и да чуя за освобождаване. Но след това, ако нещата стоят така, както предполагам, ще имаш нужда от приятел и този приятел ще бъда аз. Давам ти честната си дума на германец.
Лиймас беше толкова изненадан, че в първия момент не продума.
— Добре — рече той накрая. — Ще ти вървя по свирката, Фидлер, но ако ме преметнеш, да знаеш, ще ти счупя врата.
— Надявам се, че няма да се наложи — отвърна Фидлер безстрастно.
Човек, който играе някаква роля, не само за пред другите, но и пред себе си, несъмнено е изложен на психологическа опасност. По същество залъгването не изисква кой знае какви усилия, то е въпрос на опит, на професионално умение, то е способност, която всеки лесно би могъл да придобие. Но докато един мошеник, комедиант или комарджия може да се оттегли от представлението и да се върне при своите почитатели, тайният агент не може да си позволи такова отпускане, за него измамата е преди всичко въпрос на самозащита. Той трябва да се предпазва не само от външни, но и от вътрешни опасности, да върви против най-естествените си импулси. И да спечели състояние, ролята може да не му позволи да купи дори едно бръснарско ножче; и да притежава голяма ерудиция, може да му се наложи да бъбри само с изтъркани фрази; и да е любящ съпруг и баща, каквито и да са обстоятелствата, той трябва да се въздържа в присъствието на тези, на които е най-естествено да се довери.
Съзнавайки силните изкушения, на които човек е подложен, когато е в постоянна изолация на своята измама, Лиймас реши да следва линия, която ще го поддържа в най-добра форма. Дори когато беше сам, той си налагаше да живее с възприетата фалшива самоличност. Казват, че на смъртния си одър Балзак с безпокойство разпитвал за здравето и благоденствието на героите, които е създал. По същия начин Лиймас, потопен в илюзорното си съществуване, се превъплъщаваше в личността, която бе създал. Качествата, които показа пред Фидлер, неспокойството и несигурността, защитната арогантност, с която прикриваше срама си, не бяха имитация, те доразвиваха черти, които той действително притежаваше — оттук и едва доловимото влачене на краката, занемарения външен вид, безразличието към храната, и все по-силната му зависимост от цигарите и алкохола. Когато беше сам, той оставаше верен на тези навици. Дори малко ги преувеличаваше, като често си мърмореше нещо за несправедливото отношение на Службата.