Лиймас се нахвърли върху него. Ръцете му висяха край тялото с разтворени длани.
— Запомни — изкрещя той, — само това, единствено това не споменавай никога вече, нито на шега, нито като заплаха, нито дори, за да ме подтикнеш да говоря, Фидлер, защото няма да помогне, никога. Ще си затворя устата, разбираш ли, докато съм жив една скапана дума повече от мен няма да чуеш. Кажи им го, Фидлер, на Мундт и на Щамбергер или на който там жалък негодник те е посъветвал да споменеш за това — предай им думите ми.
— Ще им кажа — отвърна Фидлер. — Ще им предам. Дано не е прекалено късно.
Следобед пак излязоха на разходка. Небето беше тъмно и надвиснало от облаци, въздухът — топъл.
— Само веднъж съм бил в Англия — нехайно отбеляза Фидлер. — На път за Канада с родителите ми преди войната. Разбира се, тогава бях още дете. Останахме два дни.
Лиймас кимна.
— Сега мога да ти разкажа — продължи Фидлер. — За малко да отида там преди няколко години. Щях да заема мястото на Мундт в представителството на стоманолеярните заводи — знаеш ли, че той работеше в Лондон едно време?
— Да, знаех — отвърна Лиймас загадъчно.
— Все се чудя какво ли щеше да бъде, ако бях поел тази служба.
— Предполагам обичайните контакти с другите представителства от социалистическия блок. Взаимоотношения с британската търговия, но не особено оживени — Лиймас звучеше отегчено.
— Но Мундт се справяше добре. Не му се стори трудно. — И аз така чух — рече Лиймас, — дори успял да убие няколко човека.
— О, значи и за това си чул?
— От Питър Гилъм. Той разследваше случая заедно с Джордж Смайли. По дяволите, Мундт едва не уби и Джордж.
— Случаят Фенън — замислено промълви Фидлер. — Невероятно как Мундт изобщо успя да избяга, нали?
— Да, наистина.
— Да не повярва човек, че някой, чиято снимка и лични данни се намират в досиетата на Форин Офис, тъй като е служител на чуждестранно представителство, би могъл да се измъкне, когато цялата британска служба за сигурност е тръгнала срещу него.
— От това, което чух — рече Лиймас, — всъщност не са си дали много труд да го хванат.
Фидлер се сепна:
— Какво каза?
— Питър Гилъм сподели, че според него те не са искали да заловят Мундт, това е. Тогава имахме друга организационна структура — имахме Съветник, вместо Оперативен контрол — един мъж, Мастън се казваше. Още в началото объркал страшна каша от случая Фенън, така разправяше Гилъм. Питър смяташе, че ако били заловили Мундт, щяло да се размирише — щели да го осъдят и вероятно да го обесят. Мръсотията, която щяла да излезе наяве, би сринала кариерата на Мастън. Питър не е научил какво точно се е случило, но беше абсолютно уверен, че не са положили всички усилия да издирят Мундт.
— Сигурен ли си в това, сигурен ли си, че Гилъм ти разказа всичко така подробно? Не са положили всички усилия?
— Разбира се.
— Гилъм не подозира ли, че има някаква друга причина, поради която са пуснали Мундт невредим?
— Какво имаш предвид?
Фидлер поклати глава и те продължиха да вървят по пътеката.
— Представителството на стоманолеярните заводи бе закрито след случая Фенън — отбеляза Фидлер след малко. — Затова не отидох в Англия.
— Мундт сигурно е луд. На Балканите, да речем, или пък тук човек би могъл да убива безнаказано, но не и в Лондон.
— Все пак той се измъкна, нали? — бързо се намеси Фидлер. — И свърши добра работа.
— Като например да вербува Кийвър и Аш? Господ да му е на помощ.
— Те използваха оная жена, Фенън, много дълго. Лиймас сви рамене.
— Кажи ми още нещо за Карл Римек — отново поде Фидлер. — Той се запозна с Кънтроул, нали?
— Да, в Берлин преди около година и малко повече.
— Къде се срещнаха?
— Тримата се събрахме в моя апартамент.
— Защо?
— Кънтроул обичаше да се включва във всички успешни акции. През цялото време Карл ни предаваше страхотна информация — предполагам, че в Лондон са били доволни. Кънтроул дойде за няколко дни до Берлин и ме помоли да уредя срещата.
— Ти имаше ли нещо против?
— Защо да имам?
— Той беше твой агент. Може би не ти е било приятно да се среща с други оперативни работници.
— Кънтроул не е оперативен работник, той е шеф на Отдела. Карл го знаеше и това гъделичкаше самолюбието му.
— През цялото време ли бяхте тримата заедно?
— Да. Всъщност не съвсем. Оставих ги сами около четвърт час — не повече. Кой знае защо, Кънтроул искаше да остане сам с Карл за няколко минути, затова излязох под някакъв предлог, забравих точно какъв. О, да, престорих се, че ми е свършил скочът. Всъщност аз наистина отидох и взех една бутилка от Де Джонг.