— Знаеш ли какво е станало, докато те нямаше?
— Откъде мога да знам. Пък и не ме интересуваше чак толкова.
— Карл не ти ли каза после?
— Не съм го питал. В някои отношения Карл беше нагло копеле, винаги с претенции, че уж с нещо ме държи в ръцете си. Не ми харесваше и начинът, по който се присмиваше на Кънтроул. Право да си кажа, имаше за какво да се хили — държанието му бе наистина комично. Всъщност и двамата се посмяхме на това. Не беше нужно да засягам самолюбието му — цялата тази история със срещата трябваше да му послужи за стимул.
— В такъв случай той е бил депресиран?
— О, съвсем не. Вече се беше разглезил. Много добре му плащаха, много го обичаха, много му вярваха. Донякъде грешката беше моя, донякъде на Лондон. Ако не го бяхме разглезили, нямаше да разкаже всичко за мрежата си на тая проклета жена.
— Елвира?
— Да.
Известно време вървяха мълчаливо, после Фидлер излезе от унесеността си и отбеляза:
— Започвам да те харесвам. Само едно ме озадачава. Странно — това не ме притесняваше преди да те срещна.
— Какво е то?
— Защо изобщо дойде? Защо дезертира? — Лиймас отвори уста да каже нещо, но Фидлер се изсмя: — Боя се, че не беше много тактично, нали? — рече той.
Цялата седмица прекараха в разходки по хълмовете. Вечер се връщаха в хижата, изяждаха безвкусната вечеря, промиваха си гърлата с ферментирало бяло вино и седяха с часове на хвойнова ракия пред камината. Огънят беше идея на Фидлер — в началото не им бе дошло наум, но един ден го дочу как заръчва на телохранителя да донесе дърва. Вечерите не му се струваха вече толкова скучни. След цял ден, прекаран на чист въздух, сгрят от огъня и силния алкохол, той разказваше за Службата, без да го питат, скачайки от тема на тема. Предполагаше, че всичко се записва, но това му беше безразлично.
С всеки изминал ден, прекаран по този начин, той забелязваше, че напрежението у събеседника му расте. Веднъж излязоха с декавето — беше късно вечерта — и спряха пред една телефонна будка. Фидлер го остави в колата с ключовете на таблото и проведе дълъг разговор.
Когато се върна, Лиймас рече:
— Защо не се обади от хижата? — но Фидлер само поклати глава.
— Трябва да внимаваме — отвърна той. — Ти също трябва да внимаваш.
— Защо? Какво става?
— Парите, дето беше внесъл в банката в Копенхаген — помниш ли, писахме им?
— Разбира се.
Фидлер не продължи и безмълвно подкара колата към хълмовете. Там спряха. Под тях, полускрита от призрачната плетеница на високите борове, се разстилаше падина, образувана от пресичането на двете широки долини. Стръмните склонове на залесените хълмове бавно избледняваха в настъпващия здрач, докато накрая се откроиха сиви и безжизнени в мрачината.
— Каквото и да стане — рече Фидлер, — не се безпокой. Всичко ще бъде наред, разбираш ли? — Той хвана с тънките си пръсти ръката на Лиймас, гласът му звучеше настоятелно. — Може би ще се наложи известно време сам да се грижиш за себе си, но няма да е за дълго, нали разбираш? — отново попита той.
— Не, не разбирам. И след като не искаш да ми кажеш, ще трябва да изчакам и да видя сам. Не се притеснявай толкова за кожата ми, Фидлер. — Лиймас раздвижи ръката си, но другият продължаваше да го държи. Мразеше да го докосват.
— Познаваш ли Мундт? — попита Фидлер. — Чувал ли си за него?
— Вече говорихме за Мундт.
— Да — повтори Фидлер, — говорихме за него. Първо стреля, а после пита. Принципът на разубеждаването. Странна система за професия в която въпросите винаги са се смятали за по-важни от стрелбата. — Лиймас знаеше какво иска да му каже Фидлер. — Странна система, освен ако се страхуваш от отговорите — продължи шепнешком той.
Лиймас чакаше. След малко Фидлер рече:
— Никога досега не се е занимавал с разпити. Преди винаги оставяше това на мен. Казваше ми: Ти ги разпитвай, Йенс, никой не го може като теб. Аз ще ги залавям, а ти ги карай да пеят. Твърдеше, че хората, които се занимават с контрашпионаж, били като художниците — имали нужда някой да стои с чук зад тях и да удря щом свършат творбата си, иначе забравяли какво се стремят да постигнат. Все ми повтаряше: Аз съм твоят чук. В началото беше на шега, после лека-полека се превърна в действителност. И когато започна да убива, да ги убива, преди да пропеят, точно както ти каза — тук един, там друг, застрелян или умъртвен, аз го попитах, примолих му се: Защо не ги арестуваш? Защо не ми ги оставиш за месец-два? Каква стойност имат за теб, когато са вече мъртви. А той само поклащаше глава и казваше, че имало закон, според който трънките трябва да се отсичат, преди да могат да разцъфнат. Чувствах, че е приготвил отговора още преди да съм задал въпроса. Много го биваше за оперативна работа, много е добър. Знаеш ли, чудеса направи в Отдела. Има си собствена теория по този въпрос — разговарял съм с него до късно през нощта. Пие кафе — нищо друго, — непрекъснато само кафе. Той смята, че германците са прекалено самоглъбени, за да бъдат добри агенти, и това се отразява на контрашпионажа. Казва, че хората от контрашпионажа са като вълци, които предъвкват оглозгани кокали — трябва да им отнемеш кокалите, за да ги накараш да потърсят друга плячка. Виждам, че е така, разбирам какво иска да каже. Но той отиде твърде далеч. Защо уби Вирек? Защо ми го отне? Вирек беше прясна жертва, разбираш ли, още дори не бяхме успели да отделим месото от кокала. Защо го взе? Защо, Лиймас, защо? — Пръстите, хванали ръката му, стискаха силно. В непрогледната тъмнина на колата Лиймас усети как чувствата на Фидлер застрашително напират. — Мислил съм за това ден и нощ. Откакто застреляха Вирек, все се питам: — Защо? Отначало изглеждаше фантастично. Казвах си, че завиждам, че работата ми е замаяла главата, че подозирам в предателство всеки срещнат. Такива стават хората в нашия свят. Но не можех да се сдържа, Лиймас, трябваше да намеря отговор. Преди имаше и други случаи. Той се страхуваше, че ще заловим някой, който знае прекалено много!