Толкова странно й се стори, че я избраха за квартален секретар — Мълигън я предложи: нашата млада, енергична и привлекателна другарка… Сигурно си е мислил, че ще спи с него, ако я направи секретарка. Другите гласуваха за нея, защото я харесваха и защото можеше да пише на машина. Защото щеше да върши работа, а не да ги кара да ходят да агитират в събота и неделя. Поне не толкова често. Гласуваха за нея, защото искаха да имат малък приличен клуб, приятен и революционен, без да вдигат много шум. Всичко бе една голяма лъжа. Изглежда, Алек беше разбрал това; той просто не го бе приел на сериозно. „Едни отглеждат канарчета, други влизат в Партията“ — каза той веднъж и излезе съвсем прав. Поне това важеше за Бейзуотьр Саут и Районният комитет го знаеше чудесно. Затова й се струваше много странно, че я избраха. Затова съвсем не бе склонна да повярва, че Районният комитет има някакъв дял във всичко това. Убедена бе, че обяснението е в Аш. Може би се беше влюбил в нея, може би не бе педераст и външният му вид заблуждаваше.
Лиз рязко сви рамене с онзи пресилен жест, който хората използват, когато са сами и развълнувани. Така или иначе ставаше дума за чужбина, беше безплатно и звучеше интересно. Никога не бе излизала от страната, бе изключено да си позволи подобно разточителство. Щеше да е доста забавно. Наистина имаше предубеждение към германците. Знаеше, бяха й казвали, че Западна Германия е войнолюбива и реваншистка, а Източна — демократична и миролюбива. Но й се виждаше съмнително всички добри германци да са се събрали от едната страна, а всички лоши — от другата. И лошите бяха убили баща й. Може би затова Партията е избрала нея — като благороден жест на помирение. Може би това е имал предвид Аш, когато й е задавал всички тия въпроси. Разбира се — ето обяснението. Изведнъж я обзе чувство на топлина и признателност към Партията. Те наистина бяха свестни хора, беше горда и благодарна, че принадлежи към тях. Отиде до писалището и отвори чекмеджето, в което в стара ученическа чанта държеше бланките и пликовете на кварталната организация заедно с таксовите марки. Тя сложи лист в старата пишеща машина „Андъруд“ — бяха я изпратили от Районния комитет, като разбраха, че може да пише, малко скачаше, но иначе работеше добре. Съчини един възпитан благодарствен отговор и прие поканата. Центърът беше нещо прекрасно — строг, снизходителен, безпристрастен, вечен. Те бяха добри, добри хора. Хора, които се борят за мир. Когато затваряше чекмеджето, погледът й попадна на визитната картичка на Смайли. Спомни си този дребен човечец със сериозно смръщено лице, който, застанал на вратата на стаята, я бе попитал: Знаеше ли Партията за вас двамата с Алек? Колко беше глупава. Е, това ще я поразсее.
16
Арест
Фидлер и Лиймас изминаха останалата част от пътя в мълчание. В здрача хълмовете изглеждаха черни и осеяни с вдлъбнатини, а кацналите по върховете светлинки се бореха с настъпващия мрак, сякаш бяха далечни кораби в морето.
Фидлер паркира колата под навеса до къщата и двамата се запътиха към входната врата. Тъкмо щяха да влязат, на хижата се почука и чуха вик откъм дърветата, а след това някой назова Фидлер по име. Обърнаха се. На около двадесетина метра Лиймас различи в сумрака три мъжки фигури. Явно чакаха придружителя му.
— Какво искате? — попита Фидлер.
— Искаме да говорим с теб. Идваме от Берлин. Фидлер се поколеба.
— Къде е този проклет пазач? — попита той Лиймас. — На входа трябваше да има пазач.
Лиймас сви рамене.
— Защо не светят лампите в салона? — запита Фидлер отново. После, малко нерешително, тръгна бавно към мъжете.