— Хайде, страхливци такива — изсъска той на немски. — Тук съм, в ъгъла. Хайде, хванете ме, ако можете.
Той чу как някой прави крачка напред, после друга и накрая как проклина — беше се препънал в стола. Лиймас това и чакаше. Захвърли кибрита и бавно, предпазливо запълзя напред стъпка по стъпка, протегнал лявата си ръка така, сякаш бе в гората и си проправяше път сред клоните. Накрая съвсем леко докосна нечие рамо и почувствува грубата материя на военна униформа. Тупна го два пъти — две отчетливи потупвания — и някакъв уплашен глас прошепна на немски близо до ухото му:
— Ханс, ти ли си?
— Млъквай, глупак такъв! — отвърна тихичко и Лиймас и в същия миг се присегна, сграбчи мъжа за косата и наведе главата му надолу. После със страхотен сразяващ удар постави дясната му ръка странично на тила, пак за ръката го изправи, удари го отдолу с отворена длан през гърлото и го остави да се строполи под собствената си тежест. В момента, в който тялото се свлече на пода, лампите светнаха.
На входа стоеше млад капитан от Народната милиция, който пушеше пура, а зад него имаше още двама мъже. Единият беше в цивилни дрехи, също доста млад. В ръката си държеше пистолет — според Лиймас от чешки тип, с лост за зареждане отгоре на дръжката. Всички гледаха мъжът на земята. Някой отключи външната врата и Лиймас се обърна да види кой. В същия миг чу крясък — реши, че е капитанът, който му заповяда да не мърда. Той се обърна бавно с лице към тримата мъже. Не успя дори да вдигне ръце, когато ударът дойде. Сякаш черепът му експлодира. Докато падаше, обляха го топли вълни, започна да губи съзнание. Зачуди се дали не са го ударили с револвер от стария модел с барабан и кукичка за ремъка. Когато дойде на себе си, някой пееше, а пазачът му викаше да спре. Отвори очи и болката прониза мозъка му като ослепителен лъч. Лежеше съвсем неподвижно. Отказваше да затвори очи. Във въображението му се въртяха ъгловати цветни фигури. Опита се да прецени състоянието си: краката му бяха ледено студени, улавяше киселата, смрадлива миризма на затворнически дочени дрехи. Песента бе спряла и изведнъж той закопня да я чуе отново, но знаеше, че това е невъзможно. Опита се да вдигне ръка, за да пипне кръвта, залепнала по бузата, но ръцете му бяха вързани отзад. Предполагаше, че и краката му са вързани. Кръвта не стигаше до тях, затова бяха студени. Огледа се и направи опит да вдигне на няколко сантиметра главата си от пода, но това му причини болка. Най-изненадващо видя отпред собствените си колене. Инстинктивно се опита да ги разгъне, но го сряза такава страхотна болка, че изкрещя — стон на агония и самосъжаление, като предсмъртен вик на човек, разпънат в колелото на инквизицията. Стенеше задъхан и се стараеше да овладее болката, после, какъвто си беше упорит, много бавно пак опита да изпъне крака. Нетърпимият спазъм го сряза веднага, но Лиймас вече бе открил причината: ръцете и краката му бяха вързани заедно зад гърба. Щом опънеше крака, веригата се затягаше и притискаше раменете и натежалата му глава върху каменния под. Сигурно са го пребили, докато е бил в безсъзнание, цялото му тяло беше вдървено и разранено, чувствуваше болка в слабините. Чудеше се дали е убил пазача. Дано да беше така.
Над него светеше лампа — огромен, безчувствен и ослепителен диск. Нямаше мебели, само белосани стени, които го притискаха от всички страни, и сива метална врата — безличното стоманеносиво, в което практичните стопани от Лондон боядисват къщите си. Нямаше нищо друго. Абсолютно нищо. Нищо, за което да мислиш, само зверската болка.
Сигурно бе лежал там часове, докато те дойдат. Беше станало горещо от светлината. Чувствуваше жажда, но не искаше да ги вика. Най-накрая вратата се отвори и пред него застана Мундт. Позна го по очите. Смайли му беше разказал за тях.
17.
Мундт
Развързаха го и Лиймас се опита да стои прав. В първия момент като че ли успя, но падна още щом кръвообращението на ръцете и краката му се възвърна и ставите му се освободиха от принудителното стягане. Оставиха го на пода. Гледаха го с онова безразличие, с което децата наблюдават някое насекомо. Един пазач изскочи напред и му кресна да стане. Лиймас пропълзя до стената и опря пулсиращите си от болка длани до белите тухли. Почти се беше изправил, когато отново го ритнаха и той отново се свлече. Опита пак да стане и този път пазачът го остави прав, подпрял гръб на стената. После видя как онзи премества тежестта си на левия крак и разбра, че ще го ритне отново. Събрал всички сили, Лиймас се хвърли напред, забивайки глава в лицето му. Паднаха заедно, Лиймас беше отгоре. Пазачът стана и Лиймас зачака отмъщението му, проснат на пода. Но Мундт каза нещо и той усети как го подхващат за раменете и краката, как вратата на килията се затваря, а него го понасят по коридора. Умираше от жажда. Мундт седеше зад писалището, а Лиймас — в едно кресло с полузатворени очи. Пазачите стояха до вратата.