— Денят, в който ни арестуваха.
— Да. Знаех, че Мундт ще се бори. Знаех, че има приятели в Президиума, или поне пионки, които го поддържат, достатъчно наплашени, за да хукнат при него още щом получат моя доклад. Но аз знаех, че накрая ще загуби. Президиумът имаше нужното оръжие, за да го унищожи. Те имаха доклада и през тези няколко дни, в които ние с теб бяхме подложени на разпит, те са го препрочитали много пъти и накрая са се убедили, че е верен. Видели са, че и другите са разбрали това. После са действували. Обединени от общия си страх, от общата слабост и знание, те се обърнаха против него и насрочиха трибунал.
— Трибунал?
— Секретен, разбира се. Ще се събере утре. Мундт е арестуван.
— Какви са другите улики, които си събрал?
— Трай и ще разбереш — отвърна Фидлер с усмивка. — Утре ще разбереш.
Фидлер замълча. Гледаше как Лиймас се храни.
— Този Трибунал — попита Лиймас, — как се провежда той?
— Зависи от президента. Това не е граждански съд — не забравяй. По-скоро прилича на разпитване — комисия за разпит, назначена от Президиума да разследва и да докладва по даден… проблем. Докладите й съдържат препоръки. В случай като този препоръката е равносилна на присъда, но остава в тайна, тъй като е част от дейността на Президиума.
— Как работи той? Има ли адвокати и съдии?
— Има трима съдии — отвърна Фидлер, — а всъщност има и адвокати. Утре аз лично ще изложа обвиненията срещу Мундт. Карден ще го защитава.
— Кой е Карден?
Фидлер като че ли се чудеше дали да отговори.
— Много суров човек е — рече той. — Иначе прилича на провинциален лекар, дребничък и снизходителен. Бил е в Бухенвалд.
— Мундт не може ли да се защитава сам?
— Мундт пожела така. Говори се, че Карден ще извика свидетел.
Лиймас сви рамене.
— Това си е твоя работа — каза той.
Отново настъпи тишина. Накрая Фидлер промълви замислено:
— Нямаше така да ме е яд, не мисля, че щеше да ме е яд, поне не чак толкова, ако изтезанията бяха заради това, което съм — от омраза или завист. Разбираш ли? Тази безкрайна болка. И през цялото време си казваш: Или ще припадна, или постепенно ще свикна с нея, природата си знае работата. А пък болката се усилва, като цигулар, който се качва до горно ми. Мислиш си, невъзможно е да стане по-силна, но грешиш — това е то болката, усилва се непрекъснато. Единственото, което природата прави, е, че те води от нота към нота, като глухо дете, което учат да чува. И през цялото време той шепнеше: Евреин… евреин. Бих го разбрал, сигурен съм, ако го бе направил заради идеята, заради Партията ако щеш, или пък ако ме мразеше. Но не беше така. Той мразеше…
— Е, добре — сряза го Лиймас, — трябваше да си наясно, че е мръсно копеле.
— Да — рече Фидлер, — мръсно копеле е. — Изглеждаше възбуден. Иска да се похвали на някого, каза си Лиймас.
— Мислих много за теб — добави Фидлер. — Мислих за онзи наш разговор — спомняш ли си — за мотора?
— Какъв мотор? Фидлер се усмихна:
— Извинявай, това е буквален превод. Под „мотор“ имам предвид двигателя, духа, движещата сила, с каквото там име го наричат християните.
— Аз не съм християнин. Фидлер вдигна рамене.
— Знаеш какво искам да кажа — той се усмихна отново. — Това, което те смущава… Ще се изразя по друг начин. Да предположим, че Мундт е прав. Той ме караше да призная, знаеш ли? Трябваше да призная, че съм се съюзил с британските шпиони, които са замисляли убийството му. Той твърди, че цялата операция се води от британското разузнаване, за да ни подмами — да ме подмами, ако щеш — така че да ликвидирам най-добрия кадър на Отдела. С нашите камъни по нашата глава.
— И при мен опита с това — рече Лиймас равнодушно и добави: — Като че ли аз съм забъркал цялата тая проклета каша.
— Друго имам предвид: да предположим, че си го сторил, да речем, че е истина — давам го само за пример, нали разбираш, като хипотеза, би ли убил човек, невинен човек.
— Самият Мундт е убиец.
— Да предположим, че ле е. Представи си, че мен са искали да убият; Лондон би ли направил подобно нещо?
— Зависи. Зависи дали е наложително…
— А-а — доволно въздъхна Фидлер, — зависи дали е наложително. Всъщност точно като Сталин. Катастрофата и статистиката. Голямо облекчение е за мен.
— Защо?
— Трябва да се наспиш — каза Фидлер. — Поръчай си каквото искаш за ядене. Ще ти донесат всичко; което пожелаеш. Утре ще говориш. — И като стигна до вратата, обърна се и рече: — Знаеш ли, съвсем еднакви сме, ето това е смешното.