Лиймас заспа бързо. Беше спокоен, като знаеше, че Фидлер е негов съюзник и че скоро ще изпратят Мундт на смърт. Той бе чакал това отдавна.
19.
Събрание на кварталната организация
Лиз беше щастлива в Лайпциг. Суровата обстановка й харесваше, лишенията успокояваха душата й. Малката къща, в която я бяха настанили, бе тъмна и мизерна, храната беше лоша и с нея гледаха да нахранят предимно децата. На масата обикновено говореха за политика — тя и фрау Люман, секретарката на кварталната организация в Лайпциг — Нойенхаген — дребна, посивяла жена, чийто съпруг беше началник на кариерата за чакъл в покрайнините на града. Лиз имаше чувството, че живее в религиозна общност — в манастир, кибуц или нещо подобно. На празен стомах светът ти изглежда по-добър. Лиз знаеше малко немски от леля си и се изненада колко бързо си го възстанови. Първо опита с децата, а те се усмихваха и й помагаха. Впрочем държаха се с нея странно, сякаш личността й притежаваше някакви свръхкачества или неизмерима стойност. На третия ден едно от тях събра смелост и я попита дали е донесла шоколад от „druben“ — оттам. Изобщо не беше се сетила за това и я досрамя. После те сякаш я забравиха.
Вечер бяха заети с партийна работа. Разнасяха литература, посещаваха партийните членове от квартала, които бяха закъснели с членския си внос или идваха нередовно на събрания. Ходиха в Районния комитет, за да обсъдят „проблемите, свързани с централизираното разпределение на селскостопанската продукция“, където присъствуваха всички местни квартални секретари. Посетиха и заседанието на Консултативния работнически съвет в една фабрика от предградията.
Най-после, на четвъртия ден, дойде ред и за събранието на тяхната организация. За Лиз поне това щеше да бъде най-вълнуващото събитие, щеше да бъде пример за онова, в което един ден би могла да се превърне организацията им в Бейзуотър. Бяха избрали чудесно заглавие на темата тази вечер — „Съвместното съществуване след двете войни“ — и очакваха рекорден брой посетители. Бяха обиколили целия квартал, бяха се погрижили същата вечер да няма друго събрание в околността, което да им съперничи, а и магазините не работеха до късно този ден.
Дойдоха седем души.
Седем души, Лиз, секретарката на кварталната организация и човекът от Районния комитет. Лиз не издаде безпокойството си, но беше страшно притеснена. Трудно съсредоточаваше вниманието си върху лектора, но дори когато успяваше да си наложи това, пак не можеше да го разбере, защото той говореше с дълги немски словосъчетания. Беше точно като събранията в Бейзуотър, като вечерната молитва по средата на седмицата от времето, когато още ходеше на църква — същата малка прилежна групичка от хора с объркани лица, същата нервна стеснителност, същото чувство за великата идея, оставена в ръцете на малките хора. Винаги изпитваше едно и също — ужасно наистина, но факт — щеше й се никой да не се появява, защото това бе абсурдно и предполагаше преследване, унижения — беше нещо, на което човек не би могъл да реагира.
Но седем души бяха нищо: дори по-лошо от нищо, тъй като свидетелстваха за инерцията на непревземаемите маси. Късаха ти сърцето.
Помещението беше по-хубаво от класната стая, която използваха в Бейзуотър, но и това не носеше утеха. В Бейзуотър дори търсенето на помещение й доставяше удоволствие. В началото се преструваха, че са нещо друго, съвсем не Партията. Наемаха задните стаички на разни кръчми, заседателната зала в „Ардена кафе“ или пък се срещаха тайно по домовете. После Бил Хейзъл от прогимназията се записа при тях и започнаха да използват неговата класна стая. Това беше риск — директорът знаеше, че Бил води драматичен състав, така че поне на теория имаше опасност да ги изгонят. Някак си това отговаряше повече на представите й, отколкото тази обществена зала от бетонни панели, с пукнатини по ъглите и снимката на Ленин. Защо ли я бяха сложили в тази глупава рамка? Множеството тръби от орган се подаваха в ъглите, а украсата от знамена бе потънала в прах. Обстановката й напомняше нещо от фашистките погребения. Понякога си мислеше, че Алек е прав — човек вярва в разни неща, защото изпитва такава необходимост, а това, в което вярваш, само по себе си няма стойност, няма функция. Как го каза той: Кучето се чеше там, където го сърби. Различните кучета ги сърби на различни места. Не, не беше така, не беше прав Алек — ужасно е да го кажеш. Мирът, свободата и равенството — те са факт, разбира се. Ами историята — всички тези закони, които Партията доказа! Не, Алек греши: истината съществува извън хората, тя се доказва от историята, отделната личност трябва да й се прекланя дори ако трябва да се принесе в жертва. Партията е авангард на историята, най-предната редица в борбата за мир… Поразколебана, тя прочете отново темата. Защо не дойдоха повече хора? Седем души са твърде малко. Те изглеждаха сърдити, сърдити и гладни.