След събранието Лиз изчака фрау Люман да събере непродадената литература от тежката маса до вратата, да попълни присъствената книга и да си облече палтото. Тази вечер бе студено. Лекторът си беше отишъл — според Лиз доста невъзпитано — преди обсъждането. Фрау Люман вече стоеше до вратата с ръка на електрическия ключ, когато от тъмнината навън се появи някакъв мъж и застана на входа. Само за миг на Лиз й се стори, че това е Аш. Беше висок и рус и носеше мушама с кожени копчета.
— Другарката Люман? — попита той.
— Да?
— Търся една англичанка, другарката Голд. Тя живее у вас, нали?
— Аз съм Елизабет Голд — обади се Лиз и мъжът влезе в залата, затваряйки вратата след себе си. Светлината освети лицето му.
— Казвам се Халтен, от Районния комитет — и показа някакъв документ на фрау Люман, която още стоеше на входа. Тя кимна и погледна към Лиз малко притеснено. — От Президиума ме помолиха да предам съобщение за другарката Голд — каза той. — Отнася се до изменение в програмата ви — канят ви да присъствате на едно специално събрание.
— О — каза Лиз глуповато. Звучеше фантастично, че Президиумът въобще е чувал за нея.
— Това е жест — рече Халтен. — Жест на добра воля.
— Но аз… но фрау Люман… — започна Лиз безпомощно.
— Другарката Люман, сигурен съм, ще ви прости при тези обстоятелства.
— Разбира се — бързо се обади фрау Люман.
— Къде ще се проведе събранието?
— Трябва да тръгнем тази вечер — отвърна Халтен. — Чака ни дълъг път. Почти до Гьорлиц.
— До Гьорлиц… Къде е това?
— На изток — каза фрау Люман припряно. — На границата с Полша.
— Ще отидем с кола до вас. Можете да си съберете нещата и веднага след това да продължим.
— Тази вечер? Сега?
— Да — Халтен се държеше така, сякаш Лиз нямаше друг избор.
Чакаше ги голяма черна кола. Отпред имаше шофьор, а на капака — стойка за флагче. Приличаше й на военна.
20.
Трибунал
Съдебната зала не беше по-голяма от училищна стая. В единия й край имаше пет-шест пейки, на тях седяха телохранителите и пазачите и само тук-там сред зрителите можеха да се видят членове на Президиума и отбрани високопоставени служители. В другия край на стаята седяха тримата членове на Трибунала на столове с високи облегалки, поставени край неполирана дъбова маса. Над тях, спусната от тавана на три жици, висеше голяма червена звезда от шперплат. Стените на съдебната зала бяха бели като в затворническата килия на Лиймас.
От двете страни на масата, малко напред, седяха двама мъже. Столовете им бяха обърнати един срещу друг. Единият беше на средна възраст, може би около шестдесетте, със сива връзка и черен костюм, подобен на тези, с които хората от германската провинция ходят на църква. Другият мъж беше Фидлер.
Лиймас седеше на задните редове. От двете му страни стоеше по един пазач. Сред зрителите забеляза Мундт, който също бе обграден от полицаи. Русата му коса бе подстригана съвсем ниско, а широките рамене носеха познатата сива затворническа униформа. Според Лиймас обстоятелството, че той бе облечен в собствените си дрехи, докато Мундт носеше затворническа униформа, би могло да даде любопитно тълкуване за настроението на съда, или пък за влиянието на Фидлер.
Малко след като Лиймас се настани, председателят на Трибунала, който седеше в средата, удари звънеца. Звукът насочи вниманието на Лиймас нататък и той трепна, като разбра, че председателят е жена. Не беше изненадващо, че е пропуснал да забележи това. Тя беше около петдесетте, мургава жена, с малки очички. Подстригана беше като мъж — съвсем късо, и носеше една от онези тъмни и удобни туники, които бяха любимото облекло на рускините. Тя огледа строго стаята, кимна на един пазач да затвори вратата и — веднага, без да се церемони, се обърна към съда.
— Всички знаете защо сме тук. Не забравяйте, съдебната процедура е тайна. Президиумът свика този Трибунал по спешност. Ние сме отговорни единствено пред Президиума. Ще изслушаме свидетелите както сметнем за уместно — тя небрежно посочи с пръст към Фидлер. — Другарю Фидлер, започвайте.
Фидлер се изправи. Той кимна леко към масата и извади от куфарчето до него купчина листове, подшити в единия ъгъл с черен шнур. Говореше тихо и гладко, със стеснение, което Лиймас досега не бе забелязал у него. Смяташе, че играе добре ролята си на човек, на който за съжаление е отредено да стегне въжето около врата на своя началник.