Карден изглеждаше много доволен, усмихваше се и кимаше с глава, докато си нагласяше очилата и педантично прелистваше папките пред себе си.
— О, да — рече той, сякаш бе забравил нещо. — Колко пари имаше, когато поиска кредит от бакалина?
— Нямах нищо — нехайно отвърна Лиймас. Цяла седмица, може би и повече, нямах пукната пара.
— От какво живееше?
— Оттук-оттам. Бях болен — имах треска. Седем дни почти не бях хапвал. Предполагам, че и това ме е изнервило — накарало е чашата да прелее.
— Разбира се, имаше да получаваш още пари от библиотеката?
— Откъде знаеш — рязко попита Лиймас. — Бил ли си там?
— Защо не отиде да си ги прибереш? Тогава нямаше да става нужда да искаш кредит, нали, Лиймас? Той сви рамене.
— Забравил съм. Сигурно защото библиотеката не работи в събота.
— Разбирам. Сигурен ли си, че не работи в събота сутрин?
— Не. Така предполагам.
— Ясно. Благодаря, това е всичко, което искам да знам. Лиймас седна на мястото си. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена. Беше дебела и грозна, носеше сив гащеризон с нашивки на ръкава. Зад нея стоеше Лиз.
22.
Председателката
Тя влезе в съдебната зала бавно, оглеждайки се с широко отворени очи, като сънено дете, което е попаднало в ярко, осветена стая. Лиймас беше забравил колко, е млада. Спря се, щом го видя седнал между двамата пазачи.
— Алек! Пазачът до нея я подхвана за ръката и я поведе напред към мястото, където до преди малко бе стоял Лиймас. В залата беше съвсем тихо.
— Как се казвате, дете? — попита рязко председателката. Дългите ръце на Лиз висяха До тялото с отпуснати пръсти.
— Как се казвате? — повтори тя, този път по-силно.
— Елизабет Голд.
— Членувате в Английската комунистическа партия?
— Да.
— И сте на посещение в Лайпциг?
— Да.
— Кога влязохте в Партията?
— През хиляда деветстотин петдесет и пета. Не, петдесет и четвърта, мисля, че беше…
Прекъсна я шум и раздвижване — скрибуцане на мебели, които някой разбутваше, и после гласът на Лиймас — дрезгав, грозен фалцет — изпълни стаята.
— Копелета такива! Оставете я на мира!
Лиз се обърна ужасена. Видя го — изправен, с пребледняло разкървавено лице, дрехите му — раздърпани, видя как единият пазач го удря с юмрук и как той залита. След това и двамата пазачи се нахвърлиха отгоре му, изправиха го с ръце, извити високо зад гърба. Главата му клюмна върху гърдите, после от болка се изви настрани.
— Изведете го, ако пак мръдне — нареди председателката и кимна на Лиймас предупредително, като добави — по-нататък, ако искате можете пак да вземете думата. Почакайте. — След това се обърна към Лиз и отсече: — Не може да не знаете кога сте постъпили в Партията.
Лиз не каза нищо. Председателката изчака малко, след това сви рамене. Накрая се наклони напред, втренчи се в Лиз и попита:
— Елизабет, във вашата Партия казвали ли са ви за необходимостта да се пази тайна?
Лиз кимна. — И са ви предупредили никога, никога да не питате своите другари за организационната структура на Партията?
Лиз кимна отново.
— Да — рече тя, — разбира се.
— Днес ви предстои сериозно изпитание, ще проверим спазвате ли това правило. За вас ще е много по-добре, далеч по-добре да не знаете нищо. Абсолютно нищо — добави тя, като изведнъж наблегна на думите си. — Това ще трябва да ви задоволи: ние тримата на тази маса заемаме много високи партийни постове. Действията ни са достояние на Президиума и защитават интересите и сигурността на Партията. Трябва да ви зададем няколко въпроса и отговорите ви са от огромно значение. Ако отговаряте вярно и смело, вие подпомагате каузата на социализма.
— Но кого — прошепна тя, — кого съдите? Какво е направил Алек?
Председателката погледна към Мундт зад нея и каза:
— Може би никого не съдим. Там е въпросът. Може би само обвинителите. Не би трябвало да има значение кой е обвиняемият — добави тя, — това, че не знаете, гарантира вашата безпристрастност.
В малката зала настъпи тишина. После с толкова тих глас, че председателката инстинктивно обърна глава, за да долови думите, Лиз попита:
— Алек ли? Лиймас ли?
— Казах ви — настояваше председателката, — по-добре е за вас — много по-добре — да не знаете. Трябва да кажете истината и ще си вървите. Това е най-разумното нещо, което можете да сторите.
Лиз сигурно бе направила някакъв жест или бе прошепнала нещо, което другите не чуха, защото председателката се наведе отново напред и рече:
— Слушайте, дете, искате ли да се върнете в къщи? Правете каквото ви казвам и ще си идете. Но ако… — тя спря, посочи с ръка към Карден и добави загадъчно: — Този другар иска да ви зададе няколко въпроса, няма да са много. После ще ви пуснем. Говорете истината.