Шпионинът, който дойде от студа

Карден се изправи и се усмихна с благата си усмивка на църковен настоятел.

— Елизабет — попита той, — Алек Лиймас беше ваш любовник, нали?

Тя кимна.

— Срещнахте се в библиотеката в Бейзуотър, където работите?

— Да.

— Не го познавахте преди това? Лиз поклати Отрицателно глава.

— Срещнахме се в библиотеката — промълви тя.

— Имали ли ли сте много любовници, Елизабет? Какъвто и да беше, отговорът не се чу, тъй като Лиймас отново се развика:

— Карден, свиня такава — но щом го чу, тя се обърна и каза доста високо: — Алек, недей, ще те отведат.

— Да — обади се председателката сухо, — наистина.

— Кажете ми — с лекота се върна на темата Карден, — Алек беше ли комунист?

— Не.

— Знаеше ли, че сте комунистка?

— Да. Казах му.

— Как реагира той, когато му съобщихте, Елизабет?

Не знаеше дали трябва да излъже, това бе най-ужасното. Въпросът дойде толкова бързо, че нямаше възможност да мисли. През цялото време те слушаха, наблюдаваха, чакаха някоя дума или може би жест, който щеше страшно да навреди на Алек. Не можеше да лъже, без да знае за какво. Щеше да сбърка и Алек щеше да умре — дълбоко в себе си беше убедена, че Лиймас е в опасност.

— Какво каза той тогава? — повтори Карден.

— Изсмя се. Алек стои над тия неща.

— Вярвате ли, че наистина е така?

— Разбира се.

Младият мъж от съдийската маса се обади повторно. Очите му бяха полузатворени:

— Смятате ли, че можете да съдите за някого по такъв начин? Че човек може да се постави над хода на историята и законите на диалектиката?

— Не зная. Просто така мислех.

— Няма значение — рече Карден. — Кажете ми, той беше ли весел човек, все засмян и така нататък?

— Не. Не се смееше често.

— Но се засмя, когато му казахте, че членувате в Партията. Знаете ли защо?

— Мисля, че ненавиждаше Партията.

— Смятате ли, че я мразеше? — нехайно попита Карден.

— Не знам — тъжно отвърна Лиз.

— Беше ли човек на крайностите — силно да обича и да мрази?

— Не… не, не беше.

— Но се нахвърли върху бакалина. Защо ли го е направил? Лиз изведнъж загуби доверие в Карден. Вече не вярваше на галещия глас и лицето на добър вълшебник.

— Не знам.

— Но сте мислили за това?

— Да.

— Е, до какво заключение стигнахте?

— До никакво — каза Лиз равно.

Карден я погледна замислено, може би малко разочаровано, сякаш си беше забравила катехизиса.

— Знаехте ли — попита той, сякаш задаваше съвсем обикновен въпрос, — знаехте ли предварително, че Лиймас ще удари бакалина?

— Не — отговори Лиз, може би прекалено бързо, така че в последвалата пауза усмивката на Карден се стопи и на лицето му се изписа изражение на развеселено любопитство.

— Като изключим днешният ден — запита той накрая, — кога за последен път се видяхте с Лиймас?

— Не съм го виждала откакто отиде в затвора — отвърна Лиз.

— В такъв случай кога го видяхте за последен път? — гласът беше любезен, но настоятелен.

Лиз страшно съжаляваше, че е с гръб към съдебната зала. Щеше й се да се обърне и да погледне Лиймас, да зърне лицето му, да прочете в него напътствия, някакъв знак, който да и покаже как да отговори. Започваше да се страхува за себе си — това бяха въпроси, продиктувани от обвинения и подозрения, за които тя не знаеше нищо. Сигурно се досещаха, че иска да помогне на Алек, че се бои, но никой не и помагаше — защо никой не й помагаше?

— Елизабет, като изключим днешният ден, кога се срещнахте за последен път с Лиймас? — О, този глас, как го мразеше, този копринен глас — Вечерта преди това да се случи — рече тя, — вечерта преди да се сбие с мистър Форд.

— Да се сбие? Не е било бой, Елизабет. Бакалинът не е отвърнал на удара, нали — не е имал тази възможност. Колко некоректно! — Карден се изсмя и това прозвуча още по ужасно, защото никой не се засмя с него. — Кажете ми, къде се видяхте с Лиймас онази последна вечер?

— В неговият апартамент. Беше болен, не идваше на работа. Беше на легло и аз ходех да му готвя.

— И му купувахте храна? Пазарувахте му?

— Да.

— Колко мило. Сигурно доста сте се охарчили — съчувствено отбеляза Карден. — Можете ли да си позволите да го издържате?

— Не съм го издържала. Алек ми даваше парите. Той…

— О — прекъсна я рязко Карден, — той все пак е имал някакви пари.

О, Господи, помисли си Лиз, О, Господи, мили Боже, какво казах?

— Малко — бързо каза тя, — малко бяха, зная. Една или две лири, не повече. Нямаше повече. Не можеше да си плати сметките — електричеството и наема, — всичко това беше платено после, разбирате ли, след като го отведоха, от един негов приятел. Този приятел трябваше да плати, Алек не можеше.