— Разбира се — тихо промълви Карден, един негов приятел е платил. Дошъл е специално и е платил всичките му сметки. Някой стар приятел на Лиймас, някой, който той може би е познавал, преди да дойде в Бейзуотър. Виждали ли сте този човек, Елизабет?
Тя поклати глава.
— Разбирам. Какви други сметки е платил този приятел, знаете ли?
— Не… не.
— Защо се колебаете?
— Казах, че не знам — сопна се Лиз грубо.
— Но се поколебахте — обясни Карден. — Чудех се дали не сте се сетили нещо?
— Не.
— Лиймас някога говорил ли е за този приятел? За някой близък с пари, който знае адреса му?
— Никога не е споменавал за никакъв приятел. Не мислех, че изобщо има приятели.
— Аха.
В съдебната зала настъпи смразяваща тишина и тя се отразяваше най-силно върху Лиз, която се чувствуваше изолирана от околните, като сляпо дете сред зрящите. Отговорите й се преценяваха според някакъв непознат за нея критерий и тази страшна тишина по никакъв начин не й подсказваше какво са открили те.
— Колко получавате, Елизабет?
— Шест лири на седмица.
— Имате ли спестявания?
— Малко. Няколко лири.
— Колко плащате за квартира?
— Петдесет шилинга на седмица.
— Доста е, нали, Елизабет? Скоро плащала ли сте наема? Тя безпомощно поклати глава.
— Защо? — продължи Карден. — Нямате ли пари? Тя отвърна шепнешком:
— Имам наемен договор. Някой го е откупил и ми го изпрати.
— Кой?
— Не знам. — По лицето й потекоха сълзи. — Не знам… Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Не знам кой го е направил… преди шест седмици ми го изпратиха, някаква банка в Сити… някакво благотворително дружество е сторило това, хиляда лири. Заклевам се, не знам кой е… казаха ми, подарък от едно благотворително дружество. Вие знаете всичко… вие ми обяснете…
Тя закри с ръце лицето си и заплака, все още обърната с гръб към съда. Тялото й се разтърсваше от ридания, раменете й се повдигаха. Никой не помръдна, накрая тя свали ръцете си, но не вдигна поглед.
— А защо не попитахте? — простичко рече Карден. — Или сте свикнали да получавате анонимни подаръци на стойност хиляда лири?
Лиз не каза нищо и той продължи:
— Не попитахте, защото сте се досетили. Не е ли така? Тя кимна и отново вдигна ръка към лицето си.
— Досетихте се, че това е работа на Лиймас или на неговия приятел, нали?
— Да — едва продума тя. — На улицата дочух, че след процеса бакалинът получил отнякъде пари, много пари. Доста клюки се пуснаха и аз се досетих, че това сигурно е приятелят на Алек…
— Колко странно наистина — рече Карден сякаш на себе си. Невероятно. — И после — Кажете ми, Елизабет, някой търсил ли ви е след като Лиймас отиде в затвора?
— Не излъга тя. Вече знаеше, сигурна беше, че те искат да докажат нещо срещу Алек, нещо във връзка с парите или приятелите му, нещо, свързано с бакалина.
— Сигурна ли сте? — попита Карден, повдигайки вежди над златните рамки на очилата си.
— Да.
— Но съседът ви твърди, Елизабет — търпеливо възрази Карден, — че са ви търсили мъже — двама мъже — малко след като са осъдили Лиймас. Или и те са били просто любовници? Случайни любовници като Лиймас, които са ви давали пари?
— Алек не беше случаен любовник — извика тя, — как можете.
— Но той ви даваше пари. И тези мъже ли ви дадоха пари?
— О, Господи — разхълца се тя, — не ме питайте.
— Кои бяха те? — Лиз не отвърна.
Изведнъж той изкрещя, за първи път повишаваше тон — Кои?
— Не зная. Дойдоха с кола. Приятели на Алек.
— Още приятели? Какво искаха?
— Не зная. Все ме разпитваха какво ми е разказвал. Настояваха да ги потърся, ако…
— Как? Как да ги потърсите?
— Той живее в Челси — после промълви, — името му е Смайли… Джордж Смайли… Каза да му позвъня.
— Направихте ли го?
— Не.
Карден сложи папката на масата. В съдебната зала настъпи мъртва тишина. Той посочи към Лиймас и каза с добре овладян, авторитетен глас:
— Смайли е искал да разбере дали Лиймас не й е доверил прекалено много. Лиймас е направил нещо, което британското разузнаване не е очаквало от него, намерил си е приятелка и е излял мъката си пред нея.
Карден се изсмя тихичко, сякаш всичко това беше една хубава шега. — Точно като Карл Римек. Направил е същата грешка.
— Лиймас говореше ли за себе си? — продължи Карден.
— Не.
— Не знаете нищо за миналото му?
— Не. Знаех, че е правил нещо в Берлин. Държавна работа.