Лиз се върна при прозореца.
В обърканото съзнание на Лиз, в хаоса от срам, мъка и страх преобладаваше ужасния спомен за Лиймас, така, както го беше видяла за последен път в съдебната зала — седнал като закован на стола с поглед, обърнат настрани. Тя го беше предала и той не смееше да я погледне, преди да умре. Не искаше тя да види презрението, страха може би, изписан на лицето му.
Но какво друго можеше да направи? Само да й беше казал как да постъпи — дори и сега не й беше ясно — тя щеше да лъже и мами заради него, всичко би направила, само да й беше казал! Той сигурно разбираше това, познаваше я достатъчно добре, за да е уверен, че в крайна сметка тя ще направи това, което й каже, че ще приеме неговата форма и съществуване, неговата воля, неговия живот и образ, ако можеше — и неговата болка, че се моли само да й се предостави възможност за това. Но как можеше да знае, без той да й каже, как трябваше да отговаря на тези завоалирани, коварни въпроси? Знаеше, че пораженията, които бе причинила, бяха неизброими. В трескавия й мозък проблесна споменът как като, дете с ужас беше научила, че при всяка своя крачка стъпква под краката си хиляди миниатюрни животинки. И ето сега, независимо дали беше излъгала или бе казала истината — сигурна беше, че дори ако бе мълчала — бяха я принудили да съсипе едно човешко същество; може би две, нали там беше и евреинът Фидлер, който се държа мило с нея, беше хванал ръката й и бе казал да се върне в Англия. Щяха да разстрелят Фидлер, така беше казала жената. Защо него — защо не старецът, който задаваше въпросите, или пък онзи русият от предния ред между двамата войници, дето се усмихваше през цялото време. Колкото пъти се обърнеше, все съзираше правата му руса коса и гладкото му жестоко лице, което се усмихваше, сякаш всичко бе една голяма шега. Успокояваше се с това, че Лиймас и Фидлер са на една страна.
Тя се обърна отново към жената и попита:
— Защо чакаме тук??
Жената бутна чинията настрана и се изправи.
— За инструкции — отговори тя. — Решават дали трябва да останеш.
— Да остана? — объркана повтори Лиз.
— Става дума за свидетелските показания. Може би ще съдят Фидлер. Казах ти: подозират, че Фидлер и Лиймас са заговорници.
— Но срещу кого? Как би могъл да заговорничи, в Англия? Как е дошъл тук? Той не членува в Партията.
Жената поклати глава.
— Това е тайна — отвърна. — С това се занимава само Президиумът. Може би евреинът го е довел.
— Но вие знаете — настояваше Лиз с ласкателен глас, — вие сте комисарката на затвора. На вас не може да не са ви казали.
— Може би — отвърна жената самодоволно, — но това е строго секретно — повторни тя.
Телефонът иззвъня. Жената вдигна слушалката и се заслуша. След малко погледна към Лиз.
— Разбира се, другарю. Веднага — рече тя и затвори. — Ще останеш. Президиумът ще разгледа делото на Фидлер. През това време ти ще останеш тук. Така нареди другарят Мундт.
— Кой е Мундт? Жената гледаше лукаво.
— Такава е волята на Президиума — рече тя.
— Не искам да стоя — извика Лиз. — Искам…
— Партията знае повече за нас, отколкото ние знаем за себе си — прекъсна я жената. — Трябва да останеш. Такава е волята на Партията.
— Кой е Мундт — отново попита Лиз, но пак не получи отговор.
Лиз я следваше бавно по безкрайните коридори, през решетки, над които бдяха пазачи, през железни врати, от които не проникваше звук, по безкрайни стълби, през цели дворове, дълбоко под земята, докато накрая имаше чувството, че е слязла в утробата на самия ад и няма да има кой дори да й съобщи, че Лиймас е мъртъв.
Нямаше представа колко е часът, когато чу стъпките в коридора пред килията си. Можеше да е пет вечерта, или полунощ. Беше стояла будна — взираше се с празен поглед в непрогледната тъмнина и мечтаеше да чуе някакъв звук. Не си беше представяла, че тишината може да бъде толкова ужасна. Веднъж извика на глас, но не чу нищо, нито дори ехо. Само спомена за собствения си глас. Представяше си картинно как звукът удря в плътната тъмнина като юмрук в скала. Седнала на леглото, движила бе ръцете си наоколо и й се струваше, че от тъмнината натежават, сякаш гребат във вода. Знаеше, че килията е малка, че в нея има легло, на което седеше, умивалник без кранче и грубо скована маса — беше ги видяла още щом влезе в стаята. После светлината угасна и тя се втурна като луда към мястото, където знаеше, че стои леглото, удари в него бедрата си и остана там, разтреперана от страх. Докато чу стъпките и вратата на килията й рязко се отвари.