— Две минути — прошепна.
Тя не каза нищо. Гледаше право напред към Стената и черните развалини, които се издигаха зад нея.
— Две минути — повтори Лиймас.
Пред тях се разстилаше ивица, широка тридесетина метра. Тя следваше стената и в двете посоки. На около седемдесет метра вдясно имаше наблюдателна кула. Лъчът на прожектора й играеше по ивицата отпред. Лекият дъждец сякаш висеше във въздуха, така че светлината на дъговите лампи приличаше на млечножълтеникава завеса, която скриваше света отвъд. Не се виждаше никой. Никакъв шум. Празна сцена.
Прожекторът на наблюдателната кула започна бавно, колебливо да се придвижва към тях по Стената. При всяко негово спиране те можеха да различат отделните тухли и слоевете хоросан, чиито небрежни линии показваха, че е зидан набързо. В това време лъчът спря точно пред тях. Лиймас погледна часовника си.
— Готова ли си? — попита той. Тя кимна.
Лиймас я хвана за ръката и тръгна предпазливо, прекосявайки ивицата. Лиз искаше да тича, но той я държеше толкова здраво, че това беше невъзможно. Вече бяха изминали половината разстояние. Блестящият полукръг от светлина ги привличаше напред, лъчът минаваше точно над тях. Лиймас твърдо държеше Лиз до себе си, сякаш се страхуваше, че Мундт няма да удържи на обещанието си и ще намери начин да му я грабне в последния момент.
Почти бяха стигнали Стената. Изведнъж лъчът подскочи на север и за миг ги остави в пълна тъмнина. Все още сграбчил ръката на Лиз, Лиймас сляпо я направляваше. Държеше лявата си ръка протегната напред, докато накрая докосна грапавата, ръбеста повърхност от сгурия и тухли. Вече можеше да различи Стената, а, поглеждайки нагоре, и трите реда с жестоките куки, които ги крепяха. В тухлите бяха забити метални стъпала, подобни на шиповете, които използват алпинистите. Лиймас се хвана за най-високия и се изтегли бързо нагоре, докато стигна върха на Стената. Рязко дръпна долния ред тел и тя се раздели, вече прерязана.
— Хайде де — прошепна той, — почвай да се катериш. Легна по корем, стисна протегнатата й ръка и започна да я тегли бавно нагоре, докато тя откри първото метално стъпало.
Изведнъж сякаш целият свят избухна в пламъци. Отвсякъде, отгоре, отстрани се сляха ярки светлини и с ужасяваща точност се блъснаха в тях.
Лиймас бе заслепен, извърна глава и в паника задърпа по-силно ръката на Лиз. Тя висеше във въздуха, помисли си, че сигурно се е подхлъзнала и се развика като обезумял, продължавайки да я тегли нагоре. Не виждаше нищо — само Някаква луда въртележка от цветове играеше пред очите му.
После се разнесе истеричен вой на сирени, заповеди и неистови крясъци. Полуколеничил, преметнат през стената, той сграбчи и двете й ръце и я затегли сантиметър по сантиметър към себе си, почти губейки равновесие.
Започнаха да стрелят — единични изстрели, три, четири и той почувства как Лиз потрепера. Тънките й ръце се изплъзнаха от дланите му. От западната страна на Стената се чу глас на английски:
— Скачай, Алек! Хайде, човече, скачай!
Сега всички крещяха — на английски, на френски, на немски.
Той чу гласът на Смайли, някъде съвсем отблизо.
— Момичето, къде е момичето?
Засенчил очи с ръка, Лиймас погледна надолу към основите на Стената. Най-после успя да я види — лежеше неподвижно. За момент се поколеба, после съвсем бавно се спусна обратно по същите стъпала, докато накрая застана до нея. Беше мъртва. Лицето й бе извърнато настрани, черната коса падаше над бузата, сякаш да я предпази от дъжда.
Те като че ли се подвуомиха, преди да подновят стрелбата. Един глас изкрещя заповед, но никой не стреля. Най-накрая го покосиха с два или три изстрела. Той стоеше, освирепял като бик, когото са ослепили на арената. Падайки, Лиймас видя една малка кола, между грамадните камиони, а вътре децата му махаха весело през задното стъкло.